февруари 10, 2023
Admin
РЕТРО, Спомени
No comments
1.Квартален лекар, къде всеки месец минаваше по адрес..
2.В училищата храната беше безплатна и на място приготвена…
3.В зеленчуковия магазин български зеленчуци..
4.В месарския магазин и там българско производство..
5.Във всяко голямо село лекар с кабинет..
6.Едно българско село ТКЗС изнасяше за година плодове и зеленчуци, колкото днес цяла България..
Всичко това е унищожено днес.!
Може да допълвате…
Всяко време има своите плюсове и минуси.
февруари 10, 2023AdminРЕТРО, СпомениNo comments
В края на януари в предаването „Телевизионен справочник“ обявиха сензационно съобщение, че на ул. „Цар Симеон“ № 64 в София ще продават цветни телевизори. Който иска, да отиде. Ще си купи.
Отидох. Сутринта в 7:15 ч. се записах в списъка. Сто петдесет и седми поред. До мен момче от Свиленгард, пристигнало с нощния експрес, се тюхкаше:– Шурето рече само от 1150 лева да купя. Само те ловели гърците.
– Такива няма. Има от 1050 – обади се един.
– Сто лева за бакшиш и ей ти ги толкова – рече друг.
Коментираха и се шегуваха първите, пристигнали още през нощта, повечето – преспали в колите си пред магазина. Последните номера мълчаха със свити гърла. Ние от златната среда коментирахме коя антена хваща първа белградска програма, коя – Съветската телевизия.
В девет и нещо обявиха, че късметлиите ще бъдат първите сто в списъка – толкова били телевизорите. След още час влезе и първият купувач, шуменец, яхнал „москвето“ на минутата след съобщението.
Е, натам историята не е интересна. Два пъти по сто човека чакахме около магазина през целия ден, надеждица все пак. Останалите хукнаха към ЦУМ – и там щели пускат… И аз търчах до ЦУМ, и в тамошния списък си заплюх номерче.
И така – два-три дена.
На четвъртия – взех го! Хубав, лъскав. В къщата ми грейнаха багри, влезе културата. През съботата и неделята строих цялата фамилия пред малкия екран. Изключих апарата само веднъж – когато започна телевизионният справочник.
В понеделник, успокоен, тръгнах на работа.
Румен Данов
януари 13, 2022AdminРЕТРО, СпомениNo comments
1. Защо уж много се чакаше за жилища, пък почти всички имаха собствени?
2. Защо уж се чакаше за телевизор и всякаква техника, пък всички имаха, а домовете ни бяха добре обзаведени?
3. Защо уж магазините бяха празни, пък хладилниците бяха пълни, а трапезата на хората – богата, и то с качествена и истинска храна? Даже ни задължаваха постоянно да ходим по банкети, организирани от заводи и предприятия.
4. Защо уж се чакаше много за кола, пък почти всяко семейство имаше, и то нова?
Въобще голяма мъка си беше…
„Мъчеха ни“ още от деца, та всяка година бяхме на летни лагери и екскурзионни летувания, а после пък ни задължаваха всички да ходим на работа и пак всяка година почивка на море и Балкан.
Мъчеха ни и ни задължаваха да се учим и лекуваме безплатно, та и неграмотни не разрешаваха да има. Та лошо живяхме наистина.
Непознато преди 1989 г. беше: да си безработен, да умираш от глад и студ, да си неграмотен, да си загубиш жилището, да си затънал в кредити, да си клошар и бездомник, да се тровиш с имитации на храни.
декември 03, 2021AdminСпомениNo comments
февруари 07, 2021AdminСпомениNo comments
Какви спомени таите и къде сте били на ученически лагер ?
февруари 06, 2021AdminСпомениNo comments
През последните 5-6 години до 1990 г. прясното мляко беше по 30 ст., киселото – по 22 с бурканче или в кофичка.
Краве сиренето беше 2.60 лв. То никога не е било на държавни дотации, а ментета не си и помисляхме, че може да има. Минималната заплата беше 120 лв. (както и моята), но през 1989 г. я направиха 140 лв.Рибната консерва „Копърка“, символ на студентската мизерия, беше 28 стотинки. Замразената скумрия – 1.20-1.60 лв., според едрината. „Кучешката радост“ беше 3.30 или 3.60 лв. – дето сега ни агитират да умрем за нея. Ама беше от месо, припомня socbg.com.
Бялото вино беше 97 ст. Плодовата ракия – 3.90 лв., сливовата – 4.90-5.10.
Дядо ми е работил 25 години като елмонтьор и квартален електротехник, за това време 2 пъти е спирал ток за неплащане. С една минимална заплата можеше да се купят 3500 киловатчаса дневна енергия или 2000 автобусни билетчета, или 31 кг свински бут с кост, или 400 литра прясно мляко.
Нямаше или почти нямаше семейство, което поне през година да не ходи на почивка, някои ходеха 2 пъти в годината. А сега?
По тия времена съм видял само двама неграмотни. И двамата цигани, единият възрастен, другият – син на цигански барон. Демонстративно не искаше да се научи да чете. Обаче попадна на мен като ефрейтор. Толкоз бой, лицеви опори и коремни преси отнесе, че за 14 дни се научи да чете дотолкова, че да научи сам наизуст военната клетва.
Сега сочат с умиление как гражданите някъде на Запад оставяли монетки върху повредения автомат на метрото – демек съвестни. Едно време млякото го разнасяха нощем, оставяха го пред магазините или сладкарниците. Минувачите си вземаха мляко и оставяха стотинки. И ни млякото изчезваше, ни стотинките.
Хората по селата масово не заключваха къщите си. Баба ми беше инкасаторка и влизахме у хората като у лелини си, нищо че ги нямаше у тях. Оставяхме си колелетата незаключени пред някой приятел и си ги намирахме непипнати.
Голямо произшествие беше, когато на един приятел изчезна аптечката – със седмици се коментираше.
януари 28, 2021AdminСпомениNo comments
Почина легендарният строител от времето на социализма и герой на социалистическия труд Георги Карауланов. Тъжната вест съобщи днес във фейсбук известният социолог проф. Георги Фотев, който е бил близък с бригадира. Карауланов си е отишъл преди два дни на 86 години, пише lupa.bg.Роден е на 4 декември 1933 г. в Средец. Помага на баща си в коларо-железарска дейност. От 1947 до 1949 г. учи в училище за трудови резерви. Първата му работа след това е във фабриката „Верига“ в Бургас. Между 1950 и 1953 г. е бригадир на националната младежка бригада в Димитровград. През 1957 г. става член на БКП. Участва в строителството на големи промишлени обекти като Азотноторовия завод в Димитровград, комплекса „Марица изток“, завода „Кремиковци“ (1961 – 1974) и заводите в Троян и Ловеч.
Освен това участва в строежа на обществени сгради като зала „Фестивална“, сградите на радио „София“ и Дома на профсъюзите в София. С указ № 882 от 30 август 1969 г. е обявен за герой на социалистическия труд на България. На следващата година заминава за Уляновск, СССР, където ръководи интернационалната бригада „Георги Димитров“, която изгражда мемориален комплекс по случай 100-годишнината от раждането на Владимир Ленин.
През 1972 г. завършва техникума по Механотехника, а след това завършва задочно АОНСУ. От 1972 до 1974 г. е директор на Завода за метални конструкции. През 1974 г. е избран за секретар на Централния съюз на българските профсъюзи. Остава на този пост до 1990 г. От 1971 до 19 декември 1977 г. е кандидат-член на ЦК на БКП, а от 19 декември 1977 до 1990 г. е член на ЦК на БКП. Издава четири книги: „Кръвна група“, „Зърно и плява“, „Чаша носталгия“ и „Пълно за празно“. Награждаван е с „Орден на труда“ – бронзов (1953), „Червено знаме на труда“ (1963), „Георги Димитров“ (1967), „Народна република България“ II ст. (1982) и I ст. (1983).Ето и скръбното съобщение на Георги Фотев за кончината на легендарния строител и разказа на социолога за това какъв човек е бил Карауланов:
„Почина Георги Карауланов. Необикновен, изключителен, човек. Феноменална личност. Свидетелствам лично за него. Той ме спаси от тоталитарно-комунистическата машина, която щеше да ме смаже. Физически или в някакъв друг смисъл. Човек може да бъде смазан по хиляда начини. Аз съм му признателен. Приживе той знаеше това. Искам вие да знаете за него. Той беше герой на социалистическия труд. Не ми разрешаваха да следвам по политически причини. Работих в неговата бригада няколко години.
След като ме взе в бригадата се оказа, че в много отношения сме полярни противоположности. Той не понасяше органически неработливите и смотаните, а аз по рождение не понасях физическия труд и занимание с машина, каквато и да е тя. Бях съзерцателен и отнесен за хората на здравия разум. В бригадата го наричаха с обич и страхопочитание „Карата“. От нищо и от никого не му пукаше. Никаква партийна номенклатура до най-високото не предеше пред неговия поглед. Не цепеше басма на никого.
Растеше неприязан на Карата към мен, защото ме смяташе за лентяй, който вместо да работи се мотае. Веднъж избухна, обиди ме и каза, че ще ме изгони. Аз отговорих с безумно действие, за да докажа, че не съм страхливец. След като разбра, това, което направих, той отсече, че няма да напусна. Заповяда ми да бъдем вечерта у тях. Вече се справях с пиенето. Говорихме цяла нощ и се напихме жестоко. Когато отрезняхме на другия ден, седнахме на една релса да изпушим по цигара. Даде ми огън и каза нещо абсолютно изненадващо за мен. Разбрал защо за мен мислите и думите са по-важни от нещата и делата. Каза ми, че моето място не е при тях в бригадата, а в университета и за други неща след това…
Останах в бригадата, а той щял да почва борба да ми разрешат да кандидатствам в университета. Наистина се захвана с тая безнадеждна работа. Слава богу след няколко години ембаргото за такива като мен падна. Бях приет в университета и получих от него писмо написано с молив от строеж в провинцията. Беше много щастлив и предричаше, че един ден той и хората от бригадата ще гордеят от това, което щял съм да направя… Пазя онова писмото. Той беше комунист, но по нищо не приличаше на комунистите от читанките, партийните конгреси, плакатите и т.н.Аз произхождах от семейство- противници на режима, репресирани от неговата Партия. Героят на социалистическия труд стана член на ЦК на БКП и пр. Журналистите се надпреварваха да вземат интервюта от него и да пишат репортажи за бригадата му като първенец в социалистическото съревнование. Той се изказваше по начин по който другите не можеха или пък се страхуваха да говорят публично. Феномен!
Специален. Не беше въпрос на пропагандно заиграване с неговата прямота, макар че такова имаше. Георги Карауланов не понасяше фалша, комунистическата патетика и празнословие. Партийните натегачи, кариеристи, манипулатори го отвращаваха. За партията си, за върхушката, за реалния социализъм ми говореше работи, които, честно казано, ме плашеха… Казвах му, че машината е безмилостна. Той нехаеше.
Открих му и на хората от бригадата света на изкуството. Май че Цанко Живков е писал за това. Мина време. Карата започна да пише къси разкази, свързани с конкретни случаи и свои преживявания. Ей така, за себе си и ми ги даваше да ги чета. Бях изумен и му казах, че трябва да бъдат публикувани. В началото той ми се смееше. Търсеха приятелството му най-талантливи творци от онова време. Разказвал ми е за приятелството си и срещите си с Константин Павлов, с Васил Попов, който прочете ръкописа от къси разкази на Карауланов „Кръвна група“. Васил Попов бил смаян и се заел с публикуването на книжката.
Един от най-вълнуващите разкази „Мелодия за флейта“ е посветен на моя милост. Разказът беше по случая с несправедливата обида, който остана болка на Карата. След влизането в университета и през годините имах тежки случаи с комунистическия режим, но Карата винаги ме спасяваше. Тук разказвам само това на което съм бил жив свидетел. Той беше феноменална личност и в очите на други хора.Комунистическата система се срина. Георги Карауланов предричаше това. Светът на лъжата се срина. За него епохалното събитие беше обаче радикално двузначно. Карата каза, че неговото време е приключило. Той признаваше върховенството на две ценности – истината и справедливостта. Искаше да ги види. Не ги видя. Обяснявах му, че по своята природа ценностите в чист вид са невидими. Но за неговото утопичното съзнание не беше така.
Имах публични изяви по политически и ценностни, тоест идеологически въпроси, публикувах книгата „Дългата нощ на комунизма в България“. Той не ме е укорявал нито веднъж, а дори ме е защитавал срещу яростта на негови бивши съпартийци, които ме заклеймявали, както те го могат. Не съм ставал след промените член на партия, но бях много активен в демократичната общност, където обаче се подвизаваха и продължават да се подвизават хора с манталитет, който ми е така противен, както само Карат можеше да си представи. Понякога се отчайвам. Но щом съм се посветил на науката, нямам право на униние.
Човекът и приятелят, моят спасител, а навярно и на други спасителят си отиде. Остаряваше и духа му се бореше с тялото, което ставаше немощно, но властно в немоща си. Когато го навестявах обръщаше разговора към губещия се смисъл на живота. Ако смисълът на живота е в делата, неговите се сринаха пред очите му.
Когато той изграждаше Кремиковци правеше това с мисълта и чувството, че вгражда себе си. Във „Фауст“ по такъв начин се отговаря на Въпроса: смисълът на живота ни е в делата ни. Но Кремиковци отиде по дяволите. Карата не беше търсил пътя към църквата и вярата в нея, тоест религиозната вяра. Между другото, да повторя, БКП не беше за Карата църква, но и Партията отиде пред очите му по дяволите.
Опитвах се да отговарям на неговия мъчен въпрос по заобиколен начин. Казвах че Живият Бог не е в небесата на астрофизиката, а в човешкото сърце. Като се позовавах на Платон му казвах, че ако няма безсмъртие на душата, въпросът за смисъла на живота е катастрофален. Но душата на човека наистина продължават да живее. Тя е жива в сърцата на обичните му дъщеря и син Ани и Румен, на техните деца, Негови внуци, ще е жива в правнуците му, които още не разбират какво се случило с техния прадядо. Душата му ще е жива в моето сърце, в сърцата на моето семейство …
След като Румен ми съобщи скръбната вест, по интернет непозната жена, която била с мъжа си на самотно място на брега на морето, ме попита за мобилния телефон на моя приятел, защото стационарния телефон на Карауланов не отговарял. Казах на непознатата жена скръбната вест. Душата му ще бъде жива също в нейното сърце и в сърцето на съпруга и. В много чувствителни за истината, справедливостта и човешкото достойнство сърца ще живее непрежалимия Георги Карауланов-Карата"
януари 28, 2021AdminСпомениNo comments
През 2014 г. президентът Росен Плевнелиев отказва да го удостои с най-високото отличие орден „Стара планина“ – бил в списъка от агенти на Военното разузнаване и на практика го приравнява с доносниците на Държавна сигурност.Редовите разузнавачи обаче винаги ще си спомнят за капитана, който е носен на ръце от българските граничари при размяната му през 1964 г. на Капъкуле. Измъчваният 9 г. в турски затвори разузнавач не проронва дума и не издава нито един български агент в Турция. Той не се признава за виновен, не издава нито личния състав на резидентурата и задачите й, нито ръководената агентура. Разменят го за 9 турски шпиони у нас.
Министерството на отбраната през 2014 г. го награждава с награден знак „За принос към МО“.
„От това, че политиците не му отредиха място в паметта на държавата, не го заболя. Саможертвата си е велика и сред глупостта на политиците“!
януари 27, 2021AdminСпомениNo comments
На 06.10.1979 г., в 16 часа на ул. „Ген. Липранди” в столичния квартал „Хаджи Димитър“ е открито тялото на Цветанка Станчева. Убита е с остър предмет. Лицето Н.Н. събира тухли от изоставена сграда, когато се натъква на зловещата находка. Особеното в случая е, че жертвата е заразно болна от сифилис, което насочва следователите към всички регистрирани болни, които не са посочили източника на заразата си. Поради особеностите на личния живот на Цветанка са заподозрени евентуалните й любовници, както и версията за психопат. Родена е 1960 г. в с. Мирково, Софийско. Започват масови проверки по кожно – венерическите кабинети. Логично се разпитва и персоналът на хотели, известни като свърталища на проститутки. Следвайки тази линия се установяват възрастни мъже и чужденци, които тя е обслужвала.
Цветанка е висока около 160 см, със стройна фигура, тъмно кестенява коса дълга до раменете и светло кафяви очи. Облечена е с черна вълнена блуза и дънки марка Levi’s. Тялото е предвидливо скрито под купчина парцали, но на местопрестъплението е открит отпечатък от палец и мъжки пръстен. Повечето от раните са нанесени по гърба на жертвата, която очевидно се е съпротивлявала и е успяла да пробяга известно разстояние.
Жертвата е от село, с родители земеделци. Има по–голям брат. Не успява да завърши училище, защото избягва с по – възрастен от нея мъж в с. Главница, но той я пребива системно. Продължава училище в Копривщица, но я изключват за лошо поведение, след което започва работа в ханчето на село Мирково. Там се запознава с Васил Деянов, който я отвежда в София, където се разделят и тя остава в града без легална работа.
Започва връзки с различни интимни приятели, при които живее през това време. Редовно „бръмчи” по модерните тогава заведения „Ялта”, „Пролет”, „Бяло агне”, „Преслав”, „Прага” и „Парк хотел Москва”. Следователите съвестно снемат отпечатъци от свидетелите намерили трупа. Търси се връзка с убийството на артиста Любо от бар „Ориент”. Агент „Антон” е внедрен сред група от проститутки, а агент „Орлин” започва да разработва средите на хомосексуалистите с цел изясняване на редовните й клиенти и контактите й с „колежки”. В следствие на тези действия са арестувани Бореца, Курилеца, Бати и А. Узунов – известни столични сутеньори. Интересна част в това досие представлява бележка, която отбелязва немарливостта на оперативния състав. Посочва се, че свидетелите не са разпитвани незадълбочено и не се правят усилия да се разследват всички хипотези. За да се активизира работата, се създават специални анкетни листи, които да се попълнят за всички заподозрени. Постепенно разследването стига до лицето Цеца Арабката, която както подсказва прякора й обслужва предимно гости на страната ни от Близкия Изток и Северна Африка. Оказва се, че Цветанка за последно е видяна с оркестрант от бар „Ориент”.
Важният момент в случая е, че за първи път се прави предположение за връзка с друг случай – смъртта на Мариолка Найденова (Господинова), убита 17 дни по–късно. Тялото й е открито на 23.10.1979 в двора на „Строително управление 1”, на ул. „Козлодуй” No 4, с нанесени 36 прободни рани по него.
Сходството в двата случая дава основание на МВР да разкрие делото „Садиста”, обединяващо подобен род престъпления. По време на него са проверени 600 психично болни. Оказва се, че Цветанка е любителка на груповите забави с известни в подземния свят герои. Милиционерите разбират, че преди време е хващана в неудобна ситуация с трима осъдени за изнасилване в залата по борба в Дианабад. Докато четях документите попаднах на цветущи прякори на престъпници от онова време като Бай Слави Бръснаря – известен сутеньор, „Буби”, Катя Куцата, Насо Пора и др.
Допълнителни затруднения създават и фалшивите следи подхвърлени от разни самохвалковци, които искат да впечатлят един или друг събеседник. Лицето П.С., наричан Пешо, разказва пред една своя бивша съученичка и нейна колежка работещи в книжарница, как негов приятел, наречен Пенчо, често взимал момичета на автостоп и ги принуждавал да правят секс с него. Малко преди убийството двамата взимат обща позната от „Горублянско ханче”, с която имат полов контакт, след който се налага да пият антибиотици. Афектиран от тази дребна неприятност и чул за убийството, Пешо разказва пред двете жени как неговия приятел пречукал някаква болна от сифилис, която го заразила. Те съвестно съобщават в МВР, но се оказва, че и двамата хулигани имат стабилни алибита.
Крайната сметка е 154 лица, за които е установено, че са имали връзка с убитата Цветанка. 23 – ма са били интимни партньори с нея, 4 – ма със сифилис, проверени са 800 душевно болни и са проучени 45 сведения от агенти. Резултатът обаче е нулев.
По–горе споменах за злощастната съдба на Мариолка Господинова, което е сходно с това на предната жертва. Основните версии са ревност, психично болен или някой от бившите й съпрузи. Тялото е намерено до ламаринена барака на споменатите вече дата и място. В близост до него има кания от нож, монети, опаковки от лекарства, дамско палто, огледалце, портмоне, цигари БТ и НВ, презервативи, значка на ФК „Левски” и личен паспорт. В джоба й намират шперц. Трупът е в седнало положение, подпрян на купчина стари кабели. Съблечена е гола до кръста, като сутиена и блузата й са зад нея.
Мариолка е развеждана два пъти. Има 2 деца от първия си съпруг. С последния си съпруг сключва устна „сделка” да излиза 2 пъти в месеца с други мъже, тъй като той е възрастен и болен. Тя е с основно образование. За първи път се омъжва през 1962 г., но системните й изневери разтрогват брака седем години по–късно. За това време успява да зарази съпруга си с трипер и да остави съмнение в него за бащинството на втората им дъщеря.
През 1972 г. се омъжва отново, за да се разведе през 1974 г. За последен път сключва брак през 1979 г., който трае само няколко месеца, поради системното й нарушване на уговорката. Въпреки това тя остава да живее при бившия си съпруг.
При тази богата биография, логично първите трима заподозрени са кристално ясни. Първият съпруг обаче е бил на гости в твърде голяма компания. Вторият също гостува при приятели, при това с приспиване. Третият е в тежко здравословно състояние и умира малко след събитията. Интерес за разследващите представлява и младеж с психични отклонения, мечтаещ за реки от кръв и склонен към самонаранявания.
Оказва се че двете с Цветанка Станчева се познават, което и навежда следователите към мисълта за връзка между двете убийства. В това време мъж на име Цоньо занася оцапан с кръв костюм на химическо чистене. Съпругата му вижда в това повод да го „накисне” и донася в МВР. Оказва се обаче, че е участвал в разтърваване на побойници.Установяват се 10 нейни любовници, през последните 3 години, но всичките се оказват извън всякакво подозрение. Заподозрян обаче е, вече доказаният убиец Стефан Христов, който на 30.12.1979 отнема живота на Георги Георгиев от ревност. Преди да извърши грозното си деяние, той заподозира приятелката си във връзка с неговия приятел Георги. Подлага я на нечовешки изтезания чрез побоища, пускане на кръв, заливане с вряла вода, в следствие на които тя признава за несъществуваща връзка. Подлудял от тези самопризнания, той издебва жертвата си дома му и го заколва. За съжаление на разследващите органи обаче, нито една улика не сочи към него.
В кървавия списък идва ред на Анжела Пантова. На 3-ти срещу 4-ти март 1980 г. тя е убита на гара Курило, близо до павилион за хранителни стоки, след което е пренесена в празен вагон. Преди това е била в парк-хотел „Москва”, след което в 23:10 се качва на трамвай 14 и от Централна гара хваща влака София – Лакатник, и слиза от него в компанията на 2–ма младежи. За разлика от останалите жертви, тя е получила един единствен удар с нож в гърба, след който бяга около 30 метра, преди да бъде удушена, а пред9и това вероятно и изнасилена. Тук се стига до прозрението, че жертвите са убити на места в близост до, които има връзка с трамвай номер 14. Поради съпротивата на жертвата се установява и кръвната група на извършителя – АВ.
Следващата жертва на нашия „герой” се казва Лилия Христова. Младото момиче изчезва на 24 март 1980. Сигналът подават родителите й. Проверяват се отделенията на Бърза помощ, приятели, роднини и настоящият й приятел К. Захариев. Със сигурност е установено, че до 22 часа на тази дата е била в дома си в кв. „Емил Марков”, след което излиза на среща с гаджето си. За ужас на всичките й близки, на 15 април 1980 г. тялото на Лилия е открито в парка „Христо Смирненски”. Жертвата е родена 1959 г. и е само 21 годишна. Дрехите й са свалени, но здрави, няма следи от алкохол, а дамската й чанта липсва. Логично първият заподозрян е мъжът, с който се е видяла последно. В обясненията си той разказва, че се познават от няколко години, когато след излизане с обща компания преспиват заедно и започват мимолетна връзка. Една вечер след посещение в дома на Христова, Захариев прави забележка на брат й относно чистотата в жилището и двамата се сбиват. Тогава те скъсват отношенията си и ги възобновяват малко преди убийството. Вечерта преди изчезването прекарват в дома му, където гледат телевизионният театър „Гешефти”. След това той я изпраща до спирката на автобус 74.
В хода на разследването се установява, че Лилия е имала многократни връзки с различни мъже, а от друга страна е жертва на домашно насилие и дори има поставена психиатрична диагноза „Невроза”.
Кръгът на заподозрените е тесен, а всички те имат адекватно алиби. В случая на К. Захариев, в негова полза свидетелстват и двамата му родители, които са били заедно с него в жилището му, след като той изпраща момичето. След няколкократни подновявания, делото е затворено.
За „десерт” на това грозно блюдо от убийства, идва ред на три опита за обири, които в крайна сметка разплитат възела, който се оказва неразрешим, въпреки къртовския труд на милицията.
На 20.03.1980 г. в асансьора на блок в кв. Надежда 1–ва част към 22:30 е заплашено с нож (наподобяващ този използван при другите случаи) младо момиче. 30 минути по–късно на ул. „Яков Латинов”, опитът вече е успешен и от девойка са отнети след заплаха 2 лв. Двете жертви дават сходно описание – млад мъж, висок около 170 см, строен и неможещ да изговаря буквата „Р”.
Фаталният ден за този софийски кошмар е 18 април 1980 г. В Парка на свободата млад мъж прави опит да откъсне златно синджирче от врата на разхождаща се жена. На близо обаче се оказва пъргав служител на реда, който го залавя. Заведен в близкия милиционерски участък, заловеният е принуден да даде отпечатъци, като този от десния му палец съвпада с намерения при убийството на Цветанка Станчева. Какво точно казва в признанията си не можах да прочета, тъй като делото е предадено на съда.
Все пак се оказва следното:
Извършител на серията убийства е Христо Георгиев. Роден е през 1956 г. в София. Баща му Богдан е по професия шивач, а майка му Цветанка е предачка и сърдечно болна. Има двама братя. Богомил, който е бивш боксьор и известен на органите на МВР като агресивен тип и Евгени, който е с умствени аномалии. Парадоксално в случая е, че Христо е бивш служител на Народната милиция. В началото на 70–те е назначен в Автостопанство номер 6, но алкохолизма и несериозното поведение му пречат да работи адекватно. На 09.11.1978 г. започва работа към МОП СГУ, Второ автопатрулно поделение. В началото на 1979 г. започва системно да отсъства и на 10.07 1979 е уволнен. Остава тайна как този агресивен човек, минава ситната цедка на психотестовете за започване на работа в системата на МВР. Все пак след няколко години работа и доза късмет Христо Богданов Георгиев е предаден на съда, който постановява най – тежкото наказание на 28.08.1980 г.
След тази канонада от престъпления изводите оставям на Вас, уважаеми читатели. За себе си поне разбрах, че нищо не е от вчера и че престъпност и подземен свят винаги ще има.
Източник:socbg.com
Автор: Стоян Гълъбов, със съдействието на архива при МВР.
/В статията е използвана илюстративна снимка от интернет/
януари 27, 2021AdminСпомениNo comments
Разваля се за 1-2 седмици и това означава бързо да се транспортира от завода в магазина.
Казаните за варене са медни, технологията е предимно пилзенска, някои майстори от пивоварните заводи са изпращани на специализация в братска Чехословакия, където независимо от идеологията на власт, бирата се прави както преди 150 години.
В България т. нар. „специално пиво”, се появява по-късно, има трайност от един до три месеца и е в по-ограничени количества на пазара. Повечето видове бира до средата на 70-те години се продават в бутилки без етикет, а понякога и с обикновени капачки без марка на производителя.
Така до към 80-те години бирите в България са били основно регионални. Благоевградчани са пиели „Пиринско пиво”, пловдивчани – „Каменица”, бурзаглии – „Бургаско пиво”. Северозападна България е оставена на пивоварните в Лом и Мездра. Централна България пие великотърновско и плевенско пиво, североизточна – шуменско и варненско. В София властва „Столично пиво” и „Люлин”, но от края на 70-те години и през 80-те години в столицата започват да прииждат бири, произведени и от други пивоварни.
януари 27, 2021AdminСпомениNo comments
В колекцията на БНБ има една-единствена банкнота от 3 лв. Била е в обращение у нас от 1952 до 1962 г. Преди време такава трилевка била предадена и в държавните архиви.
Уникалната банкнота е плод на може би най-голямата парична реформа у нас. През 1951 г. „новите пари“ са отпечатани в Съветския съюз, а през следващата влизат в обращение. Включително трилевката с двете правописни грешки на гърба. Те са в резултат на руския правопис, а ние пък вземаме почти изцяло дизайна на техните рубли. Така в обращение се появява държавният съкровищен билет от 3 лева.
С тях през онзи период от време е можело да се купят близо 2 кг свинско месо и над 2 кг сирене или литър и 200 грама ракия.
През 1952 г., когато се появява трилевката, е разпоредено старите пари да се обменят в съотношение 100 към 4. Но повечето българи предават спестяванията си при деноминация от 100 към 2 или дори към 1. В резултат на това банката печели от цялата обмяна на парите близо 900 милиона лева.
Заедно с трилевката в емисията от средата на миналия век присъства и банкнота от 25 лева. Отпечатана е и такава с номинал от 500, но тя така и не е пусната в обращение. До следващата парична реформа през 1962 г. банкнотата от 3 лева е част от платежната ни система и е защитена със специален воден знак – надпис „БНБ“, а до него сърп и чук.Вижте още:Ако намерите тази монета у вас,може да спечелите 15 хиляди лева
януари 18, 2021AdminСпомениNo comments
Милиони хора по света вече са ваксинирани срещу коронавирус и това сякаш дава надежда, че в края на тунела от страдание и безнадеждност все пак има светлина. Според експертите ни чака по-добро бъдеще.
Коронавирусът няма да изчезне, но след като повечето възрастни изградят имунитет срещу него – без значение дали вроден след прекарана инфекция, или придобит след поставена ваксина, вече няма да бъде сериозна заплаха. Той няма да бъде нищо по-различно от обикновена настинка.
Хипотезата на учените е изложена в изследване, публикувано в списание „Science“ преди броени дни. Към момента вирусът е опасен и причината е, че той е непознат за човешкия организъм патоген и като такъв може да срине имунната система на зрял индивид, защото тя не е научена как да се справи с него. В бъдеще, когато всеки човек се окаже изложен на неговото действие – по време на инфекция или с ваксинация, рискът вече няма да бъде толкова висок.
От друга страна, децата постоянно се срещат с нови за тях патогени, което ги прави по-адаптивни и устойчиви при борба с вирусите. В заключение експертите уточняват, че само тези под 5-годишна възраст може да се разболеят от коронавируса, но дори и при тях инфекцията ще протича асимптомно или съвсем леко (например хрема).
Кога коронавирусът ще стане ендемичен?
В даден момент коронавирусът ще добие ендемичен характер, което означава, че ще циркулира сред хората, но в много редки случаи ще протича по-тежко. „Дали ще се случи след няколко години, или след няколко десетилетия зависи от темповете му на разпространение и мащабите, с които протича масовата ваксинация по света“, уточнява Джени Лавин, постодокторант в университет „Emory“, Атланта, САЩ, която ръководи изследването. Според нея ключът към успеха е един: възможно най-бърза и мащабна ваксинация на хората.
Лавин и колегите й изследват 6 други човешки коронавируса - четири от тях причиняват обикновена настинка, включително тези от семействата на SARS и MERS вирусите. Така те се надяват да успеят да начертаят пътя на новия патоген. Четирите коронавируса са ендемични и при заразяване симптомите са много леки. Тежкият остър респираторен синдром (SARS) и Близкоизточният респираторен синдром (MERS), които се появиха през 2003 г. и 2012 г., протичаха тежко при много от хората, но не се разпространиха бързо и повсеместно.
Макар всички гореизброени коронавируси да отключват сходен имунен отговор, екипът на Лавин забелязва, че новият вирус има най-големи прилики с ендемичните коронавируси, които причиняват познатата на всички настинка. Те се връщат назад към по-стари данни и стигат до заключението, че обикновено първата инфекция с някой от ендемичните вируси се развива между третата и петата година на детето. След това то се инфектира отново и отново, което му помага да изгради имунитет и да започне да отблъсква вирусите около него. Те не изчезват, а човешкият организъм спира да се разболява.
6 до 12 месеца след масова ваксинация коронавирусът може да стане ендемичен
Без наличие на ваксина срещу COVID-19 най-бързият път до навлизане в ендемична фаза на вируса е възможно най-лошият – огромен брой заболели и починали. Ваксините променят съществено сценария. Колкото по-бързо се имунизира населението, толкова по-добре за всички. Ефективната и масова ваксинация би могла драстично да съкрати времето, за което коронавирусът ще се превърне в ендемичен – една година, или дори 6 месеца.
Дори по-голямата част от населението да се ваксинира, Лавин не очаква вирусът да изчезне. Той ще остане сред хората, но инфекцията ще протича много по-леко.
Други експерти също подкрепят тезата на екипа. Шейн Кроти, вирусолог към института по имунология „La Jolla“ в Сан Диего, САЩ, е напълно съгласен с изложеното в проучването на Лавин. Той смята, че ако ваксините предпазват от предаване на вируса, „е много вероятно да се повтори сценарият с болестта морбили, когато ваксинацията на всички, без значение възрастта, буквално е сложила край на инфекцията.“
Ваксината ще предпазва от разболяване с COVID-19, но от заразяване може би не
„Звучи правдоподобно, че ваксините ще ни предпазват от болестта, но не е задължително те да спрат инфекцията и нейното предаване“, твърди Кроти. „COVID-19 ще продължи да съществува и не вярваме, че наскоро създадените ваксини срещу него ще изградят непоклатим имунитет, който да ни предпазва от инфекция“, признава Дженифър Гомерман, имунолог от университета в Торонто.
Ваксината срещу коронавирус не изгражда имунитет в горните дихателни пътища
Естественият начин на инфектиране в реални условия, а не с ваксина, отключва силен имунен отговор в носа и гърлото. Гомерман допълва: „Ваксините, които разработиха някои компании наскоро, не предизвикват такъв естествен имунен отговор в горните дихателни пътища, защото се поставят в ръката.“
Според нея има известна вероятност инфекциите да продължат да се предават дори след провеждане на масова ваксинация.
Моделът, създаден от Лавин и колегите й, се основава на предположението, че новият коронавирус е много близък до другите от същото семейство, които причиняват обикновената настинка.
По-лошият сценарий – пикове и спадове през годините
Марк Липсич, експерт по въпросите на общественото здраве към Харвардското училище „TH Chan“ в Бостън, е по-умерен в своите прогнози и предупреждава, че има втори сценарий, който не е толкова оптимистичен. Той смята, че е възможно вирусът да следва хода на сезонния грип, при който се наблюдават пикове и спадове.
“Невинаги е удачно да правим сравнение с други коронавирусни инфекции, тъй като нямаме наблюдения как се отразяват те на по-възрастен човек, който обаче не се е сблъсквал до този момент с конкретния вирус и няма изграден имунитет. Възможно е новият коронавирус да прилича повече на сезонния грип. При него се редуват години на затишие, последвани от години на сериозна заплаха за живота на хората.
Не е изключено SARS-CoV-2 да изобрети начини, по които да заобикаля имунния отговор на човешкия организъм. Това би усложнило много ситуацията.
Най-правдоподобно звучи хипотезата, че коронавирусът ще стане по-безопасен, но въпреки това не мисля, че другите варианти са за подценяване.“Кога и как са се появили първите коронавируси, които причиняват настинка, остава загадка. Избухването на пандемията през 2020 г. обаче изостри вниманието на учените и ги подтикна да потърсят отговорите. Така се ражда теорията, че друга пандемия от 1890 г., погубила живота на един милион души по света, вероятно е в резултат на OC-43, един от четирите известни коронавируси, които ни разболяват от безобидна настинка днес.
Според Андре Вейет, имунолог от Института за клинични изследвания в Монреал Канада, „населението тогава е изградило слаб имунитет срещу OC-43, благодарение на който обаче пандемията е отшумяла. В наши дни същият този вирус продължава да циркулира, но без да има сериозни последици върху човешкото здраве.
Източник:Фрамар.бг
януари 18, 2021AdminСпомениNo comments
Минус 22 по Целзий беше температурата на връх Ботев и Черни връх, термометрите на Мургаш и в района на Рожен в Родопите показаха минус 18. В ниската част на страната най-ниските стойности на термометрите бяха в Трън, където няблюдателят Кирил Михайлов е измерил -13 градуса, предаде NOVA.
Минус 10 беше в Драгоман, минус 9 в София, минус 8 в Кюстендил, Шумен, Разград и Добрич.
*В статията е исползвана илюстративна снимка от интернет
януари 17, 2021AdminСпомениNo comments
Ето как изглеждаше училището тогава. Сутрин при влизане в школото имаше дежурен учител и дежурни ученици, които ни посрещаха. Правеше се проверка за облеклото, нокти, коса, носна кърпа, връзка – пионерска или чавдарска. Оставяхме си чантите и излизахме на двора на физзарядка. Всички спортуваха, няма болни, не болни. След това се правеше уборка на двора. После миене на ръце и в класните стаи.
Бие ли първият звънец, задължително всички са в стаята и приготвят учебници, тетрадки и пр. За това следеше дежурен ученик по клас. Редувахме се по пореден номер. Дежурният стоеше на вратата и когато другарката се зададеше, казваше „Клас стани, клас мирно“ и така стояхме, докато тя влезе в стаята, остави дневника на бюрото и каже „Седнете“.В часа слушаш и внимаваш, а ако не – дървената показалка „играеше“. А това да те извикат в стаята на директора си беше голям стрес, защото там се явяваш с родител, че и бой ядяхме пред класен и директор, а после и вкъщи пак.
Училището тогава не беше зависимо от броя ученици и затова при лошо поведение или слаб успех те изключваха, без да им мигне окото. Второ – нашите родители ни набиваха в главите, че учителят е нашият родител в училище и каквото каже, се изпълнява! Ред и дисциплина, ако не внимаваш или пречиш в час, напускаш и ти пишат неизвинено. Ако някой ученик имаше много отсъствия, идваше без домашни, се викаха родителите. Ако продължава, се намаляваше поведението и като крайна мярка следваше преместване в друго училище. Учителите някак знаеха как да ни накарат да внимаваме./Ретро.бг/
януари 17, 2021AdminСпомениNo comments
Двете стотинки са изсечени, за да се пуснат в масово обръщение през 1981 година. От тях има милиони. Има обаче няколко, които са със сбъркан надпис и затова са толкова скъпи и търсени от колекционерите. Те се броят на пръстите на ръцете, казва Георгиев. Други нумизмати уточняват, че бройката е само 20.
Ако се разровите в чекмеджета и шкафове, където държите непотребни вещи и попаднете на монета от две стотинки от 1981 година с надпис на реверса „Народна република България“, то трябва да знаете, че за нея може да получите сума, с която да си купите сравнително нова кола. Ще сте късметлия и ако попаднете на монета от 1 стотинка от същата година и със същия надпис. Цената й е малко по-скромна – около 10 000 лева, тъй като от нея има малко повече бройки – 137.
Нумизматите обясняват и защо тези монети са толкова уникални. По времето на соца в чест на 13 века от създаването на България БНБ решава да смени обичайния надпис на обикновените размени монети и вместо „Народна република България“ на тях да пише „Хиляда и триста години България“. Според Георгиев, за смяната на надписа е настояла лично Людмила Живкова.
Само, че някой от монетния двор забравя да смени матриците на 1 и 2 стотинки и така за изсечени 20 броя монети от 2 стотинки и 137 броя от монетите със стойност 1 стотинка.
Нумизматите обаче предвижат, че на редките монети има и фалшификати.
януари 17, 2021AdminСпомениNo comments
Здравеопазването тогава не беше безплатно. Нищо няма безплатно. Съществува голяма заблуда, че тогава сме имали здравеопазване. По това време аз самият работех в „Пирогов” и помня как умираха хората“.
С тези думи д-р Николай Болтаджиев, който преди промените от 1989 г. е научен сътрудник, II-ра степен в „Пирогов“, обори от първо лице внушението, че в онези години пациентите са получавали адекватна медицинска помощ.В предаването “Лице в лице“ по бТВ с водещ Цветанка Ризова той възрази е аргументи на Антон Кутев от БСП, че българите били лекувани „много добре по времето на комунизма“.
„Тогава не може да се каже, че имаше здравеопазване. Имаше някаква медицина, но без възможности. Инфарктът се лекуваше с лежане един месец. Въпреки че на Запад, извън социалистическия лагер, натъртвам „лагер“, защото си бяхме оградени с мрежи, имаше кардиоинвазивни методи за лечение. Откакто впоследствие се въведоха и станаха масови и у нас, смъртността от инфаркти в България падна три пъти. Така че това е доста показателно. Вярно, много се реагира срещу това, че е скъпа клинична пътека. Но точно по този начин може да направим разликата между един месец лежане за „лечение“ на инфаркт и кардиоинвазивната манипулация, съответно със стенд и т.н.“, направи паралел д-р Болтаджиев.
За методите за лечение по онова време, дори в най-добрата достъпна за народа тогава болница в България, медикът си спомня: „Даваха се хапчета. Разполагахме с три вида антибиотик, българско производство. Не бяха и стандартизирани, но само ние го знаехме това. И прилагахме и трите. То нямаше и друго. И ако се получи резистентност – пеницилин! Друго не можеше. Друго имаше само в Правителствена болница за определен кръг от хора от ЦК на БКП.
„Нифедипин“-ът, който днес е стотинки и се намира във всяка аптека, такова лекарство тогава нямаше. Имаше на Запад и в Правителствена болница. Хората тогава бяха държани в неведение. Лекуваха се с екстракт от „Дигиталис ланата“ – билка на таблетка (смее се), и „Антистенокардин“, което е нещо като светена вода“.
Биография:
Роден на: 19 юли 1955 в София.
ОБРАЗОВАНИЕ
Висше образование от МА – София и специалност по хирургия от МА София, квалификации по съдова хирургия при МА София, артроскопска хирургия от Карл Щорц. Индивидуален курс по Системи и организация на здравеопазването – Париж, курс по организация и управление на болниците в Национален университет по здравеопазване в Рен – Франция. Здравен мениджмънт към Медицински университет -София. Стажове при Професор Наракас в Клиника “Лонжре” Лозана Швейцария, при Професор Алио в Университетски Болничен Център “Лаперони” в Монпелие – Франция, по хирургия в хирургичните центрове на Виши и Сент-Етиен – Франция, по ортопедия в кантоналните болници на Женева и Лозана – Швейцария.
ПРОФЕСИОНАЛЕН СТАЖ
Интернатура по хирургия във ВМА – София, ординатор в Хирургично отделение на ВБ – Русе, научен сътрудник III ст. в Клиника по възстановителна хирургия при СПЦП- София, научен сътрудник II ст. в Секция по Травматология при НИСМ „Пирогов“ – София, асистент в болница “Сен-Жозеф” – Ним –Франция, собственик и Медицински директор на MБАЛ „Света Богородица“, хонорован преподавател по здравен мениджмънт – болнично управление към Европейски колеж по икономика и управление.
НАУЧНА ДЕЙНОСТ Две авторски свидетелства за изобретения, Държавен регистър 74322 /1986, Авторски права 41504 / ИНРА и 336/1985. 49 научни публикации в специализирани наши и международни списания, конгреси, конференции и симпозиуми.
ОБЩЕСТВЕНА ДЕЙНОСТ
Членувал в Българското Научно Дружество по Хирургия, по Ортопедия и Травматология, Международната Асоциация по Пластична и Реконструктивна Хирургия – IРRАS, член на Български Лекарски Съюз, бивш секретар на Асоциация на Лекарите Франкофони в България, Заместник Президент и Представител за Балканите на Международна Медицинска Асоциация за Подпомагане и Развитие – АМIАD. Активен член на Ротари Интернешънъл – 1760-ти Дистрикт, Клуб Ним-Сен-Жил-Камарг, в последствие Почетен член, активен член на Ротари Клуб – София и Президент на Ротари Клуб София 2001-2002, Президент на Международен ротариански комитет Франция България – Българска секция. Номиниран от Американски Биографичен Институт за един от Петстотинте лидера на влияние в областта на медицината, обявен за „Мъж на годината“ за 1996 и 2011, вписан в изданието „Кой-Кой е“ на Кембридж. Награден с Почетния медал на гр. Кармо – Франция. Носител на “Пол Харис” от Ротари Интернешънъл. Заместник председател на Сдружение за развитие на българското здравеопазване. Член на Управителният съвет на Гражданска инициатива Справедливост. Член на Център за здащита правата в здравеопазването.Вижте още:Лекуваха ни без пари, всеки строеше къща със заем и още 5 неща
Източник: www.istoricheskidnevnik.eu
януари 17, 2021AdminСпомениNo comments
Ето какво написа Тодор Кръстев (публикуваме думите му без редакторска намеса):
„Изкушавам се да споделя как евентуално щеше да се процедира, ако епидемията от Ковид се беше случила по времето на социализма. Ще изброя само десет мерки и мероприятия, които щяха да бъдат реализирани.
Първо – във всеки областен град щеше светкавично да се отдели и структурира специализирана болница, която да се грижи само и единствено за болните от Ковид.
Второ – въпросната болница щеше да бъде оборудвана с най-добрата медицинска техника, апаратура и медикаменти, щеше да бъде напълно обезпечена ресурсно и кадрово.
Трето – нямаше да има никакъв проблем с логистиката и транспорта. В Спешна помощ щяха да бъдат отделени достатъчно специализирани линейки, оборудвани с всичко необходимо, за да превозват и обслужват болните.
Четвърто – всеки, който се оплаче на специализираните телефони, че има оплаквания, нямаше да бъде разкарван по лабораториите за тестуване, а щеше да е посещаван вкъщи, за да му се направи тест, както и щеше да бъде прегледан и консултиран на място. Болният щеше да бъде задължително посещават от специалисти, за да се следи регулярно как се лекува вкъщи и дали има нужда от нещо.
Пето – на родителите на всички ученици, които са намерени по улиците, по време на дистанционното обучение и изолация, щяха да бъдат налагани тежки глоби.
Шесто – ако болен не бъде приет светкавично за лечение, наказанието нямаше да бъде уволнение за директора на болницата, а затвор за същия.
Седмо – светкавично щяха да бъдат ангажирани структурите на армията и полицията в помощ на здравната система. С транспорт, логистика, сигурност и ред, проблеми нямаше да има.
Осмо – всички влизащи на територията на България щяха да бъдат тествани и преглеждани още на границата от компетентни специалисти и при нужда светкавично изолирани.
Девето – нямаше да има никакъв недостиг от сестри и лекари със съответната специалност. Плановият прием и разпределението по онова време не допускаше подобни кризи.
Десето – по предприятия и учреждения щяха да се раздават безплатно лекарства и хранителни добавки, както и ежедневно щеше да се извършва инструктаж за мерките, които трябва да се спазват. Вижте още:Д-р Н. Болтаджиев: Хората през соца умираха като мухи, мислейки, че ги лекуваме!
януари 16, 2021AdminСпомениNo comments
по стръмнини и по пътеки,
метнал автомат и нож,
граничарят бди над всеки.
За него пек и буря няма,
в студ и сняг е закален.
Не е при него вече мама -
той мъж е във халат зелен.
Нека сега видим какво се е случвало по родните ни граници в годините непосредствено след Втората световна война.
Кои са били най – известните случки и герои, оставили следа в историята на страната ни? Много са падналите герои, много са ранените, много са и прославилите българското оръжие. За съжаление мирните дни по нашите граници са малко и не зависят много от обявените официално войни.
В средата на миналия век обстановката на държавната граница става доста усложнена. Само за периода 1947 г. – 1950 г. броят на въоръжените стълкновения е 1446. А през следващите две години граничните наряди “се срещат” с още 218 въоръжени нарушители.През 1946 г. започват гръцки нападения на българска територия и постоянни престрелки с българските гранични постове по южната граница. Гърция проявява аспирации към 39-те острова в река Марица. На 4 април 1948 г. гръцки въоръжени сили навлизат с масирано нападение на българска територия и заемат „Горния“ остров, избивайки българските войници от граничния наряд, като изхвърлят телата на граничарите в реката. С бърза контраатака, само със силите на гранични войски противникът е изтласкан обратно и суверенитетът върху острова е възстановен. На 11 април
1948 г. районът отново е нападнат. При гръцкото нападение е ранен тежко българският граничар редник Михаил Георгиев Михайлов, който след 3 дни умира от получените в боя с гърците рани. Четири години по – късно Гърция става член на НАТО и набира още смелост за нападения по южната българска граница. През цялата година островите са подложени на обстрел от страна на гръцката армия.На 26 юли 1952 г. срещу „Източния“ остров започва гръцка атака от 15-20 жандармеристи. Атаката е посрещната от само 1 български граничен наряд от 3 граничари. Старши на наряда е редник Цветан Атанасов Петков, заедно с редниците Давидов и Петков. Гръцката жандармерийска част е отблъсната.
През нощта на 26 срещу 27 юли 1952 г. островите са атакувани от няколко десетки гръцки жандармеристи. Група от 30-35 гръцки жандармеристи е пропусната от българския наряд и с точен, убийствен огън българските граничари поразяват смъртоносно няколко от жандармеристите. Старшият на наряда мл. с-т Бонев забелязва, че зад основната група се движи командващият гръцки офицер заедно с още няколко от жандармеристите, носещи картечница. Отличната стрелба, с която Бонев поразява офицера, а редник Иван Цанков — картечаря, обръщат гръцката част в отстъпление и тази тяхна атака е успешно отблъсната. Противникът се прегрупира и отново навлиза на българска територия. Тук численото превъзходство на гърците е сразено от точния кръстосан огън на 2-та български усилени наряда. Атаката става масирана, като стрелба е открита по всички околни острови. Противникът е отблъснат, като изоставя на наша територия убитите офицер и жандармеристи, оръжие и боеприпаси.
По време на тези конфликти загиват около 50 български войници и офицери. На гръцката жандармерия са нанесени значителни загуби, но точни данни за тях не са известни.
Бойното кръщене на гранични войски е повече от успешно.
Следват няколко геройски подвига на млади хора, които и до днес са пример за всички военнослужещи.
На 1 юли 1953 г. младши сержант Вергил Ваклинов, редник Трайко Стаменов и служебното куче Вихър изпълняват бойна заповед по охрана и отбрана на държавната граница край с. Бръщен. Около 21:30 ч. чуват изстрели откъм района на Римския мост на Доспат дере. Вергил Ваклинов и Вихър, следвани от Трайко Стаменов, се отправят към района на престрелката.
Минути преди това въоръжена група от 4 диверсанти, завръщаща се нелегално в Гърция, след като е изпълнила задачата си в България, се е натъкнала на наряд от съседната гранична застава. Вергил Ваклинов пресича пътя на нарушителите, преследва ги по посока на държавната граница, като успява да залови жив един от тях.В местността Чуката (сега Ваклинова чука), намираща се на 700 м. югоизточно от с. Бръщен, той е тежко ранен при престрелка с другите трима нарушители. Един нарушител е убит от служебното куче Вихър, което също загива в схватката с него. Останалите двама от групата успяват да преминат на гръцка територия.
След приключване на сражението тежко раненият Вергил Ваклинов през нощта в продължение на часове е носен на ръце от другарите си до съседното село Марулево, където местните селяни окосяват голяма поляна, за да може рано сутринта на 2 юли да кацне изпратен от София санитарен самолет, който да го транспортира до болница. Въпреки положените усилия от другарите му, от местното население и от властите, Ваклинов умира по време на полета.През първата половина на месец март 1952 г. група от четирима диверсанти преминава границата от гръцка на българска територия близо до с. Вълче поле, достигайки подножието на връх Сарабурун. В близост до Сарабурун се намира кошарата на овчаря Атанас Горастев. Бандитите се опитват да го вербуват за тяхната кауза, като му поставят различни задачи, с уговорката, че на връщане ще проверят как ги е изпълнил. След това те продължават към Шейновец и вътрешността на страната. Овчарят информира граничарите, но вече е късно. Тъй като се предполага, че и на връщане бандитите ще използват същия маршрут, командването на гранични войски взима решение да се направи засада на пътеката, по която се движат бандитите.В 6 ч. сутринта на 31 март 1952 г. диверсантите попадат на засадата. Заповядано им е да се предадат. Те не се подчиняват и започва престрелка между тях и граничарите. Бандитите се пръскат моментално и всеки сам започва да търси начин да се измъкне от засадата. Постепенно част от боя се пренася и по склоновете на Сарабурун. Пръв пада убит Стоил Косовски, докато хвърля граната по бандитите. Георги Стоименов е тежко ранен. След края на боя на път за болницата Стоименов умира. Асен Илиев се отделя от останалите незабелязано и тръгва да пресече пътя на бандитите на граничната бразда близо до пирамида 371, където излиза „бандитската пътека”. Никой не забелязва кога Асен се отделя от другите. След края на боя го намират убит, а близо до него е открит убит и единият от бандитите.Десетки са още тези, които отдадоха живота си в защита на родните граници – лейтенантите Младен Калеев и Иван Батов, младши сержант Иван Миладинов, ефрейтор Илия Русев, редниците Георги Пирдопски, Дончо Ганев…
Сарабурун, Стоил, Асен, Вихър, Георги, Вергил, Чуката, Горния остров. По – добре е да помним имената от колкото датите. Вижда се, че дори в мирно време, граничарската служба е тежка и опасна и не трябва да получава политическа украса, а само почит и уважение.
Поклон пред героизма и саможертвата на българския граничар!
януари 16, 2021AdminСпомениNo comments
На ПЪРВО МЯСТО, без никакво съмнение, поставям играта на фунийки, или „фишки“, на жаргон. Тя много прилича на днешния пейнтбол, с тая разлика, че я играехме абсолютно навсякъде в квартала, а не в контролирана, затворена среда и добре защитени със специална екипировка. Най-интересно ни беше да я играем по строежите. Макар това я правеше двойно по-опасна. Необходимите „оръжия“ и „амуниции“ за играта бяха железните, алуминиеви, медни тръби, с които се изстрелваха хартиените фунийки. „Хартиени фунийки“ звучи доста безобидно. Но това нещо, изстреляно от 70-100 сантиметрова дълга и тънка тръба, дори без да е със слепен с лепило връх, летеше като куршум и ако те удареше по голите баджаци, ръка, или не дай боже, в шията или лицето – доста болеше (някои садистчета дори слагаха карфици на върха, но не за игра помежду ни – имахме си джентълменски етикет, а за да тормозят врабци, гълъби, кучета, котки или мрежата на прозореца на кварталния гадняр, Бай Фильо). За съжаление, понякога се случваха и трагични инциденти с уцелени лошо очи. Тогава трудно се намираха защитни очила (някои ползваха слънчеви), но болшинството играехме без абсолютно никаква защита. Стрелбата от врата нагоре беше забранена, но не всички бяха знаменити стрелци.
Някои тръби бяха истинско произведение на изкуството. Много популярни бяха прикладите направени с форма на пушка – парче дърво изрязано или издялано в съответната форма със залепена отгоре, обикновено с изолирбанд, тръба. Имаше и двуцевки, че дори и трицевки. Дървото се украсяваше с дърворезба, с прогаряне, лепенки – имаше наистина много яки „пушки“.
Да си намериш готина тръба обаче въобще не беше лесна задача. Трябваше да имаш връзки за тая работа – човек, който работи в завод за производство на тръби, полилеи, лаборатории и др. подобни, където се правеха или използваха подобни тънки и прави тръби. Един приятел съсипа скъпия семеен полилей за да си направи тръба, за което отнесе сериозен бой от баща си, а после и от майка си. „Патрондашите“ си ги правехме от срещуположно залепени лентички лекопласт или от прецизно изрязани парчета картон с изолация – забивахме фунийки в улеите и дупките на изолацията. Зад ушите, а по-къдрокосите – в косата, също бяха много популярни места за държане на бързи куршуми. Самите фунийки бяха втората много-много важна част от играта.
Тогава списанията с лъскави и гладки странички бяха липсващ деликатес. Повечето печатни издания бяха вестници с едни много тънки и грапави страници, или списания – с още по-дебели и грапави. Но имаше едно списание, което беше абсолютният връх на сладоледа и неговото име беше… и нейното име беше… „Жената днес“! Това списание предлагаше перфектния изстрел. Страничките му бяха като на западните списания и дори в някои отношения, по-добри. Бяха гладки, тънки и много леки. В същото време фунийките ставаха здрави и летяха с огромна скорост и точност (разбира се, ако знаеш и как да ги правиш добре – за което също се изискваше доза умение). Затова беше много важно ако не майка ти, то поне някоя баба, леля или съседка да е абонирана за това култово по онова време списание. Така получаваш постоянен достъп до най-добрите амуниции.
Защото по РЕП-овете или бързо свършваха или въобще ги нямаше. Другият вариант бяха западните списания, които още по-трудно се намираха, а и родителите си ги пазеха и слагаха под масички и по специални поставки за да се фукат с тях на гостите си. Т.е. пазеха ги като зениците на очите си и ако гепиш някое – е, спомнете си за приятеля ми, оня с полилея… Самата игра си беше нещо средно между чист екшън с много тичане, скачане, стрелба и тактика. Разделяхме се на 2 отбора, избирахме района на игра и започвахме. Както казах вече, района можеше да бъде навсякъде, но най-ценни за игра бяха междублоковите пространства със самите блокове, входове, мазетата, градинки и паркинги с коли отпред и пр. препятствия, и скривалища. Но строежите, които около нас по това време изобилстваха – строяха се непрекъснато нови панелки, бяха „супер терена“ за игра на фишки! Беше си бая опасно, защото не бяха обезопасени за подобни мероприятия, но може би именно тая тръпка ни привличаше толкова към тях. Спомням си как един приятел за една бройка да полети от шестия етаж, защото залитна на един чакъл и само намесата на друг приятел, който го хвана буквално на ръба, го спаси от падане върху панели и бетонни блокове. Но пък, мамка му, толкова забавно беше! Самата подготовка за играта, нарязването на страничките от „Жената днес“ на тънки лентички, правенето на фунийките, зареждането на пушките и тръбите, съставянето на тактика за боя… абсолютната №1 екшън игра от соц детството!
януари 16, 2021AdminСпомениNo comments
Според Кодекса на труда всеки работещ имаше право на 14 работни дни годишен отпуск. Някой категории ползваха по 20, а униформените – цял календарен месец.
Почти всички категории работници и служещи си имаха почивни станции на най-хубавите места в страната – задължително по морето, балнеосанаториуми във Велинград, Поморие, Павел баня, Вършец и къде ли не из богатата ни на минерали извори родина. През зимата се пукаха по шевовете станциите в Рила, Пирин, Родопите,Стара планина…
Мнозина си позволяваха лукса всяка година да почиват и на море, и на планина. Някои работяги, свикнали със селския труд, пренебрегваха отдиха и се хващаха на работа в кооперативите или в личните си стопанства, но това си беше техен избор.
За младежите и децата бе създадена широка мрежа от лагери и почивни станции, където всяко лято бъдещето на нацията почиваше, спортуваше, занимаваше се с увлекателни дейности и игри.
Неслучайно населението на България наближаваше 9 милиона.
И така до „избухването” на т. нар. демокрация. Сега някои от по-възрастните не си спомнят кога за последен път са виждали море. В скъпоплатените СПА центрове се глезят олигарси, мутреси, богаташи с неизвестен произход на парите си и, разбира се, новите ни политици и „народни” избраници. Простолюдието работи на няколко места, за да свърже двата края и въобще не му идва на ума да почива – така, докато се пресели в т. нар. по-добър свят.
