Това е един спомен от 80-те, който завинаги ще остане във съзнанието ми... Тогава бях заместник командир на гранична застава в 16-ти Граничен отряд, гр. Гоце Делчев. Беше в средата на лятото. Седях на пейката пред заставата, когато при мен дойде дежурният. Той ми обясни, че на портала на съоръжението, който е на пътя от селото за заставата е дошъл със семейството си бивш войник, служил на заставата преди пет години. Искал разрешение да влезе в района и да покаже на съпругата и децата си, къде е служил. Въпреки, че тогава такива посещения не бяха разрешени без открит лист, казах да ги пропуснат да влязат.


След около 20 мин. пред заставата спря лек автомобил Лада и от него слезе висок мъж, съпругата му и двете им деца. Веднага забелязах някакво особено напрежение в мъжа. Отдадох го на спомените, които го бяха налегнали.

Първите му думи след като се представи бяха: „Другарю лейтенант, мога ли да видя моя брат?”Учудих се кой е той и защо не са ми казали, че идва братът на някой от войниците.


Мъжът продължи: „Това е служебно куче Верни”. След тези думи извика: „Верни, тук съм!”приемаше никакви команди от сегашния си инструктор. Наложи се бившият му водач да го прибере в питомника.

Три дни след това Верни непрекъснато виеше, искаше да разруши питомника и не допускаше никой до себе си. Той беше едро куче и никой не искаше да му бъде учебен нарушител за задържане. След една година Верни внезапно почина. Погребахме го близо до границата, която той заедно със своите водачи и инструктори беше охранявал 10 години...

Това е една история, която ще помня до края на дните си. Това е историята на едно истинско приятелство между човек и куче, между бойни другари, които се срещнаха отново след 5 години.''

Снимка:личен архив на Димитър Васев 

АВТОР: Боби Минчев

Източник:www.nternationalist.blog.bg

РЕКЛАМА:
СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉
ФЕЙСБУК КОМЕНТАРИ👇

0 comments:

Публикуване на коментар

Най-четени