август 19, 2018
Сънувам Созопол. Вечният и стар Созопол. Моят Созопол. Този, който помня от 80-те години на миналия век. С малките и тесни калдъръмени улички. С къщите, допрели дървените си еркери, под които минаваш, притаил дъх от досега с миналото. Със старата поща в началото на резервата - там, където си определяхме срещите, често седнали на каменните й стъпала. С аромата на току-що сварено кафе и сладко от смокини. С отлежалата гроздова под асмата вечер и чашата облак на плажа. Този, под градската градина. И смокините, тези мистични дървета, оградили от всички страни градчето, сякаш за да го закрилят и пазят.
Дълги години асоциирах морето със Созопол. Там, където времето спираше и изпитваш едно неповторимо усещане за спокойствие и всемир, граничещо с нирвана.
За съжаление, всичко се оказва сън. Утрото и мургавите братя от "Чистота", изпускайки кофите с трясък от два метра, ме връщат на разсъмване в реалността. И си спомних, че нищо не е останало от стария Созопол. Или поне от това, което видях.
Не бях ходил там повече от десет години и когато отидох, се потресох. "Градът на мечтите", както го беше кръстил Стефан Цанев, се бе превърнал в "Град на парите". Всичко там са подчинили на тази философия. Застроено е всичко, до което може да се добере строителна техника. Разбира се, по начин, който е патентован само за България. Около стотиците нови постройки няма изградена инфраструктура. Всичко е пясък, кал... И мирише. Разбира се, не на „Нина Ричи“. Канализационната система е в ужасно състояние – там, където я има въобще. Текат вади по улиците. Това, че не е пламнала някаква епидемия, според мен е луд късмет.
За цените да не отварям дума. Сигурно в Монте Карло е по-евтино.
Мислех да отида, да съпреживея спомените си със Стария град отново, обаче ме достраша. Ами ако и там е същото. Ако са съсипали онази неповторима атмосфера, която ме е връщала толкова пъти. И не отидох. Реших да съхраня поне един спомен от стария Созопол, който се явява в сънищата ми.
Тинко КОВАЧЕВ, Стара Загора
Дълги години асоциирах морето със Созопол. Там, където времето спираше и изпитваш едно неповторимо усещане за спокойствие и всемир, граничещо с нирвана.
За съжаление, всичко се оказва сън. Утрото и мургавите братя от "Чистота", изпускайки кофите с трясък от два метра, ме връщат на разсъмване в реалността. И си спомних, че нищо не е останало от стария Созопол. Или поне от това, което видях.
Не бях ходил там повече от десет години и когато отидох, се потресох. "Градът на мечтите", както го беше кръстил Стефан Цанев, се бе превърнал в "Град на парите". Всичко там са подчинили на тази философия. Застроено е всичко, до което може да се добере строителна техника. Разбира се, по начин, който е патентован само за България. Около стотиците нови постройки няма изградена инфраструктура. Всичко е пясък, кал... И мирише. Разбира се, не на „Нина Ричи“. Канализационната система е в ужасно състояние – там, където я има въобще. Текат вади по улиците. Това, че не е пламнала някаква епидемия, според мен е луд късмет.
За цените да не отварям дума. Сигурно в Монте Карло е по-евтино.
Мислех да отида, да съпреживея спомените си със Стария град отново, обаче ме достраша. Ами ако и там е същото. Ако са съсипали онази неповторима атмосфера, която ме е връщала толкова пъти. И не отидох. Реших да съхраня поне един спомен от стария Созопол, който се явява в сънищата ми.
Тинко КОВАЧЕВ, Стара Загора
0 comments:
Публикуване на коментар