август 22, 2018
Кръвният десятък е най-тежката тегоба за християните под османски гнет. Стотици хиляди български деца са откъснати от семействата и народността им между ХIV и ХVIII в., за да бъдат превърнати в ударна сила на исляма и османската държава.
Етническите българи в края на Руско-турската освободителна война се изчисляват на около 2.5 млн. Тежката стопанска криза от втората половина на ХIV в., чудовищното изтребление до средата на ХV в., ислямизирането, отвличането и робството през следващите няколко века довеждат до тежко обезбългаряване на цели области по нашите земи в началото на ХIХ в. Само българската „победа в леглото“ от втората и третата четвърт на ХIХ в. и развитието на новобългарската просвета спасяват от изчезване нацията ни. Наследници на някога могъща империя, българите през ХV-ХVII в. са напълно обезправени.
Предвидливо лишена от водачи – средновековната ни аристокрация и интелигенция бързо емигрират, претопяват се или даже приемат исляма, останала без пример за подражание и без пастири, на българската народност ще й трябват три века, за да се съвземе. Огромните загуби за българската народност през ХV-ХIХ в. са не толкова от ислямизирането на християнско население без преселването му – голямата част от това население остава с българско народностно самосъзнание и днес.
Непоправимите загуби за България са ислямизираните българи, преселени в чужда, небългарска среда. Основната част от тези българи са ислямизирани и преселени в резултат на варварския кръвен данък, наричан още, твърде условно, кръвен десятък. Събирането и ислямизирането на момчета е най-тежката тегоба за християнското население под османски гнет. Първото сведение в османските извори за събиране на кръвен данък са от 1395 г., а последното такова известие – от 1705 г.
Повече от три века на 3, 5 или 7 години стотици хиляди български деца са откъснати от семействата си, насилствено ислямизирани, отдадени на робски труд или пратени по бойните полета в еничарския корпус. По-подробни сведения в изворите са запазени за събирането на кръвния данък през 1567, 1601, 1610, 1622, 1646 и 1705 г.
За мащабите на тези ужасяващи процеси е достатъчно да се отбележи, че по данните за първото масово ислямизиране на християнско население на Балканите през 1515 г. от целия полуостров са отведени в Цариград и в Мала Азия общо 325 000 момчета. Основен проблем за османските турци, които стъпват на европейския бряг при крепостта Цимпе на Галиполския полуостров през 1352 г., е острият недостиг на войници за непрекъснатите военни походи и за задържане на новозавладените земи. Този проблем се решава с различни военни, религиозни или фискални методи. Временно недостигът на войници османската администрация преодолява чрез създаването на еничарския корпус при управлението на султан Мурад I през 1365 г.
Първоначално еничарите са християнски деца пленници (обикновено всяко пето), сравнително набързо пречупени чрез откъсване от семейната и верската си среда, брутално ислямизирани във военни лагери. Експериментът се оказва сполучлив и не след дълго е създадена стройна организация за едновременно обезкръвяване на християнските балкански народи, и за осигуряване на жизненоважни за османците войници. Правилата за събирането на кръвния десятък още в средата на ХV в. са вече напълно сътворени. Събират се, на първо място, само най-здравите, най-силните и най-жизнеспособните момчета на възраст от 8 до 15 години. На практика обаче разбиранията за подходящата възраст са твърде размити, и се разширяват още повече всеки път, щом възникне по-значителна нужда от войници. В изворите съществуват данни за събиране както на 5-годишни деца, така и на 22-годишни младежи. Опитите да се укриват деца, или да се представят като подлежащи на събиране по кръвния десятък циганчета, безпризорни или нефелни момчета, се наказва жестоко от османската власт.
Първоначално от немюсюлманските народи в империята от кръвния десятък са освободени единствено евреите. До 1622 г. от кръвния данък са освободени също немюсюлманите от рударските селища и от вакъфските владения. По-късно от девширме се освобождават жителите на Цариград, владеещи турски език, физически и умствено непълноценните момчета, както и женените. Последното условие е от особена важност за силното намаляване на възрастта за женене при момчетата. Вероятно са много близо до историческата истина пресмятанията, че за периода 1395-1705 г. чрез кръвния данък са събрани не по-малко от 1/5 всички български деца.
Събраните от девширме деца, на групи от по 100-150, силно охранявани, се отвеждали първоначално в Одрин, Цариград и Бруса. В казармите на града децата най-първо били безпощадно ислямизирани. Обикновено най-красивите и умните от тях били предавани като прислуга в султанските конюшни, в двореца. Останалите прекарвали като домашна прислуга в Анадола, в крайно враждебна и фанатизирана среда. Когато асимилацията им била напълно завършена, най-способните младежи били зачислявани в еничарския корпус.
Кръвният данък е една от основните причини за доброволното приемане на исляма от българите. За родителите често това се оказва единственият начин за спасяване на децата им. През 1403 г. еничарите все още наброяват едва 10 000 души, но в края на века нарастват до 35 000. След още век, в края на ХVI в., еничарите са вече 78 000, за да се удвоят още веднъж до началото на ХIХ в.
От 1683 г. еничарският корпус се попълва и с мюсюлмани. Първоначално султанската власт не вярва особено на новоислямизираните си бойци, което става ясно от забраната те да създават семейства (и да се възпроизвеждат). Забраната пада чак в средата на ХVI в. Еничарският корпус бързо започва да поема участия в дворцовите и въобще в политическите игри. Еничарите, които отдавна са анахронизъм и досадна пречка за султанската власт, са безмилостно унищожени на 14 юни 1826 г. По заповед на султан Махмуд II столичната артилерия открива огън по еничарските казарми в Цариград. Тези, които не загинали в развалините, били изклани по еничарски.
Втора страшна форма за масово ислямизиране с преселване е заробването, предимно на девойки и жени. Само по време на Априлското въстание, и само през пролетта и лятото на 1876 г., от Пловдивско са отвлечени в робство повече от 20 000 жени. Такива заробвания имат всъщност масов характер още от края на ХIV в. Тяхната съдба е същата, както на момчетата – пращани са като домашна прислуга в Анадола и в Цариград, попълвали харемите или служили в тях. Масови преселвания на българи в съвършено чужда за тях етническа среда. Това била съдбата на по-голямата част от населението на Търновград, на Поморие, Охрид, Скопие.
Особено добре е документиран този процес при похода на Мехмед II през 1467 г. Минавайки през Охрид, по негова заповед всички по-първи граждани, както и всички свещеници, били отведени в робство или на ново местожителство в и около Цариград. Същата съдба имали пак през 1467 г. 15 семейства от Скопие, преселени в чисто ислямска среда в албанския град Конюх, както и населението на Дебър. „Дойде цар Мехмед бек в дебърската земя и пороби и посече.“
0 comments:
Публикуване на коментар