май 20, 2018
Точно преди 25 години в обсадено Сараево пред очите на света се разигра трагедия, която показа грозното лице на войната и в същото време разкри красотата и могъщата сила на една любов, пренебрегнала религия, вяра и произход.
Историята на 24-годишния Бошко и 25-годишната Адмира – православен сърбин и бошнячка мюсюлманка – се превърна в символ на мира, на безсмислието на братоубийствената война и етническа омраза в Босна и Херцеговина.
Нарекоха ги „Ромео и Жулиета от Сараево“, макар сравнението да не е точно. Защото не семействата им станаха причина за тяхната смърт.
Любовта на Бошко Бркич и Адмира Исмич започва с една новогодишна целувка. Двамата са ученици в Сараево и посрещат с компания новата 1984 година. Година, през която столицата на Босна и Херцеговина е домакин на Зимните олимпийски игри. Градът, в който мирно съжителстват бошняци, сърби и хървати, посреща хиляди спортисти, а олимпийският дух завладява всички.
Тогава Бошко и Адмира са на 16 години. Тя е родена на 13 май 1968 г., той – на 11 август 1968 г. Лудо влюбени, мечтаещи за бъдещето и безгрижни. Нито родителите на Бошко – Дражен и Радмила, които живеят в Сараево от 1970 г., нито родителите на Адмира – Недрета и Зия Исмич, имат нещо против връзката им. В Титова Югославия смесените връзки и бракове не са нещо необичайно.
„Разбрах случайно. Извика ме учителката на Бошко в училище, защото избягал от час. Докато вървях по коридора видях една жена. Тя ми каза – „Мен ме извикаха заради дъщеря ми“. Беше майката на Адмира. Оказа се, че двамата отишли на кино. “, разказва майката на Бошко Радмила Бркич.
Влюбените не се разделят нито за миг. Всеки ден двамата изминават по няколко пъти разстоянието от около десетина километра между домовете си.
Бошко и Адмира
„Бяха на училище до 13 часа. След това идваха у дома и обядваха. Когато хората видеха единия сам по улицата, се чудеха къде е другият. Толкова бяха свикнали да ги виждат заедно. Адмира беше много добро дете, много я обичах“, допълва майката на Бошко.
След като завършват гимназия, Бошко получава повиквателна за казармата. 11-те месеца, през които младият сърбин отбива военната си служба, са единственото време, в което влюбените са разделени. Всеки ден обаче Бошко и Адмира си пишат писма, а когато той се връща в Сараево, двамата се записват пак заедно в университета. Тя учи химия, той – туризъм. За всички вече е ясно, че любовта им не е младежко увлечение.
Бошко и Адмира обаче не подозират, че на пътя им ще се появи пречка, с която няма как да се справят – войната. През есента на 1991 г. Босна и Херцеговина обявява своя суверенитет, а в края на февруари 1992 г. се провежда и референдум за независимост, бойкотиран от сърбите. На 6 април 1992 година, Европейският съюз признава независимостта на Босна и Херцеговина и това слага начало на гражданската война между етнически сърби, хървати и мюсюлмани.
В Сараево сръбски снайперисти на Радован Караджич откриват огън срещу мирен протест на демонстранти с югославски знамена и портрети на Тито. Убити са две жени.
На 2 май 1992 г. артилерията на тогавашния командир на босненската сръбска армия Ратко Младич обстрелва железопътни и трамвайни линии, а 13 000 въоръжени сърби обкръжават града, заемайки стратегически позиции в сръбския квартал на Сараево – „Гърбавица“.
„Вечерта на 15 март 1992 г. по-големият ми син Бранислав се прибра и ми каза – ти си спиш, а започва война. Помислих си, че говори глупости. На сутринта обаче той ми каза, че заминава за Крушевац. Бошко обаче отказа да тръгне с него. Аз напуснах Сараево на 21 август 1992 г. Бошко ме накара. Последният път, когато го видях, бе в двора на родителите на Адмира. Тогава й казах – „Адмира, пази моя Бошко“, през сълзи си спомня Радмила.
Обстрелът на Сараево е денонощен. В същото време в обсадения град мюсюлманите избиват етническите сърби. Животът на Бошко и Адмира се превръща в постоянен страх, а пред Бошко стои абсурдната дилема – да се присъедини към сърбите и да стреля по любимата си и нейните близки или да остане с нея и да воюва срещу своите.
Така минават 14 месеца, през които сърбите все повече затягат обръча около Сараево. Навсякъде по улиците има знаци с надпис Pazite, Snajper! („Внимание, снайпер!“). През септември 1992 г. Адмира се премества при Бошко – в апартамент в центъра на града. Изтощени от постоянните бомбардировки, страха от снайперистите и престъпниците, които нападат цивилни граждани всяка нощ, единственият изход пред двамата влюбени остава бягството. Те искат да избягат от Сараево и да стигнат до Белград, където да се оженят.
Бошко успява да се свърже с Исмет Байрамович, по прякор Кело – рецидивист, който в онзи момент контролира голяма част от обсадено Сараево. Срещу 18 000 марки Кело обещава на младия сърбин, че ще осигури коридор през моста Връбаня над река Миляцка, която разделя мюсюлманските от сръбските позиции. Парите били за подкуп на снайперистите.
Така вечерта на 18 май 1993 година Бошко и Адмира тръгват към свободата. Двамата вървят по моста Връбаня, когато проехтяват изстрели. Бошко умира на място. Адмира е тежко ранена. Младата жена обаче успява със сетни сили да пропълзи до любимия си, прегръща го и след минути издъхва.
Телата на Бошко и Адмира стоят 6 дни на моста Върбаня
Телата на двамата обаче остават на моста цели шест дни. Никой не може да стигне до тях заради непрестанния снайперистки обстрел.
„Научихме за смъртта им два дни по-късно. Свързаха се с нас по радиостанция, за да ни кажат, че са чули слухове, че Бошко и Адмира са убити“, разказва 70-годишната Недрета Исмич, която и до днес живее в Сараево и оплаква безсмислената загуба на дъщеря си и нейния любим.
Бошко и Адмира
Майката на Бошко – Радмила, пък научава зловещата новина още същата вечер.
„Потърси ме комшията – „Радо, търсят те по телефона“. Обаждаше се съученик на Бранислав от Сараево. Пита ме: „Къде е Бане?“. После чух, че синът ми попита: „Най-лошото ли е? И нямаше нужда да слушам повече“, допълва възрастната жена.
Бащата на Адмира - Зия се обръща към умиротворителните сили на ООН, които вече са разположени в града – ЮНПРОФОР, за съдействие да приберат труповете. От ЮНПРОФОР обаче отказват с претекста, че бронираните им коли са уязвими от бронебойни снаряди.
На 24 май 1993 г. телата на Бошко и Адмира са издърпани от сръбската страна. Първоначално сръбски командир заявява, че негови войници са успели с риск за живота си да се промъкнат само на метри от мюсюлманските позиции. По-късно обаче става ясно, че сърбите са вързали с въжета босненски пленници, които са издърпали труповете.
Бошко и Адмира са погребани в общ гроб в гробището Вранеш в Лукавица. На погребението им присъства само майката на Бошко. Родителите на Адмира няма как да напуснат обсаденото Сараево.
„Един френски журналист стоеше до мен, не знам как се казва. Той ми каза: „Възхищавам ви се как се държите“. А аз от шока не можех да реагирам. Стоях като статуя, не можех да повярвам, че това се случва. И тогава попът каза, че нейното име няма да го споменава, защото е мюсюлманка и не е кръстена. А аз му казах – щом няма да опееш нея, няма да опяваш и него“, споделя 78-годишната Радмила.
Три години по-късно – през 1996 година, телата на Бошко и Адмира са пренесени в Сараево и препогребани отново в общ гроб.
„Съгласих се да ги ексхумират. Никога не бих позволила да ги разделят. Това щеше да е още едно престъпление“, допълва майката на Бошко.
Разследване за убийството на Бошко и Адмира не е провеждано. Убиецът им и до ден днешен не е известен.
„По време на процеса срещу Радован Караджич свидетел обяви, че децата ни са убити от член на паравоенната формация „Шева“. Но убиецът едва ли е жив още, а животите ни бяха разрушени“, заключва Радмила Бркич.
Гробът на Бошко и Адмира
0 comments:
Публикуване на коментар