Те клаха народа, както и турчин не го е клал ~ Ретро-BG

/Поглед.инфо/ В неделя (15.04.2018) един отявлен комунистофоб, служител на ГЕРБ, от екрана на една телевизия сипеше хули по комунизма, раздаваше медицински определения на комунистически дейци, които за десет дни „разтърсиха света“, обвиняваше комунистите във всички възможно смъртни и постсмъртни грехове. Вниманието на зрителите открито се манипулираше. Но такава е практиката на това предаване, както и на предаванията на БНТ „История БГ“. Една от темите, която често се използва и манипулира е трагедията на атентата в катедралата „Св. Неделя“ на 16 април 1926 г.. За този атентат на пръв поглед всичко е ясно. И не съвсем. Има безкрайни манипулации на истината за Атентата. Сега всичко се чете и разглежда през призмата на комунистофобските очила, на поръчковите соросоидни манипулации. В тези дни вниманието е насочено към самото събитие – Атентата, а се забравят предисторията и следисторията на това терористично действие. Истината за атентата в катедралата „Св. Неделя“ се променя и то все по-неудържимо под влияние на т.нар. „нов прочит на историята“ или по-точно „навеждане“ на историците към силните на деня.

А фактите са упорито нещо. Въпросът е кой, кои факти и как ги използва. За да оценим в пълна степен атентата трябва да се използват цялата съвкупност от фактите, но разгледани през конкретната историческа ситуация преди събитието, в момента на събитието, а не толкова отделни факти, някои дори не проверени. В историята и в живота всяко човешко действие има своята причина и своя резултат (следствие). Сега погледите на неолиберално оцветените журналисти и историци към това събитие са втренчени само в самото действие (взрива) и прекия резултат (убитите и ранените), т.е. върху следствието. Историците си служат предимно с документи. А те са си нещо важно и безкрайно необходимо. Но историческата истина не винаги и по-точно не изцяло се крие в документите. Самите документи се изготвят от хора с определени „цветни очила“. За огромна част от действията и мотивите за действия и бездействия няма документи. Това не значи, че не имало определени действия, бездействия и позиции. Например, ролята на Борис III не е осветлена от документи, с изключение на указите на царя и венцехваленията на царедворците. Съдържанията на разговорите и указанията на монарха в повечето случаи не са документирани.

В най-новата история на България има поне три периода (без войните), които могат да бъдат определени като „най-кървавите“. Първият е периода 1923-1925 г., а вторият е 1941-1944 г. Той образно е определен от Антон Страшимиров като „българската трагедия“. Не само образно, а и най-вече реално. Той определя, че Деветоюнският преврат е началото на „най-кървавата трагедия в тази злополучна страна.“ И разглежда атентата в катедралата „Св. Неделя“ като заключителен акорд на тази трагедия. По същество още по-кървавата трагедия става след атентата, в основни линии до края на 1925 г. и началото на 1926 г.

Предисторията разкрива причината за атентата,

т.е. (следствието). От Войнишкото въстание до 16 април 1925 г. има нараства напрежението в страната и има множество прояви на употреба на сила и насилие. Но някои историци говорят първо за червен терор (Марков), но по време на Войнишкото въстание няма „червен терор“. След Първата световна война основните политически партии и особено БЗНС и Народния сговор са в яростна политическа битка. И двете страни създават и използват свои паравоенни формации. За Народния сговор такава роля имат Военната лига или Военния Съюз от действащи и запасни офицери и подофицери. Независимо от прокламираните други цели тези две организации са в защитата на старите десни политически партии, подкрепяни и от Борис III. Дошлото след войната правителство на БЗНС, в борбата за защита на интересите на селячеството, допуска редица грешки и излишни конфронтации. То се опитва да разруши връзките на Военния съюз с армията, но не успява. По Нишкото споразумение (23.03.1919 г.) със Сръбско-хърватско-словенското кралство, сключено от правителството Стамболийски 2, България се задължава да се откаже от Македония и да разгроми ВМРО. Но Правителството на БЗНС не успява и в това си намерение. То от своя страна създава своя паравоенна организация с името „Оранжева гвардия“ с командващ Райко Даскалов с до 300 000 членове към юни 1923 г. (наричана от десните опозиционни партии „сопаджии“). БЗНС провежда референдум за съденето на виновниците за Първата национална катастрофа и вкарва в затвора ръководителите на десните партии. Това води до ожесточаване от страна на десните партии, тяхното обединение срещу БЗНС, който на изборите през 1923 г. постига значителна подкрепа (53%).

Последва Деветоюнският преврат, вземане на властта, против волята на народа. Това е един мащабен терористичен акт, окървавен с убийството на Стамболийски, Асен Халачев и редица други земеделски и комунистически дейци. С него се слага началото на „белия терор“. Макар, че мнозина съвременни историци, дори академици, да твърдят че в България е нямало фашизъм, то още тогава, съвременниците на тези събития ги определят като профашистки и фашистки прояви. Анри Барбюс, а не само българските комунистически дейци, откровено говори за фашистка власт в България. Подобна е оценката на А. Страшимиров, опонент на Димитров и Коларов, който пише: „Софийските заговорници откриха (прокламираха) своята воля да играятъ на „фашизъмъ“ въ България“.

След този преврат Военният съюз и ВМРО, с участието на профашиста Цанков, осъществяват политически преследвания, репресии и убийства срещу БЗНС и БКП (т.с.). Тези репресии са целево средство да попречат на преследваните БКП (т.с.) и БЗНС да участват в избори и да подготвят и проведат въоръжена борба срещу незаконната власт и да ги разгромят. Десните партии на 10 август 1923 г. се обединяват като Народния сговор става Демократическия сговор. Новото обединение на десните е за камуфлаж на крайните реакционни профашистки елементи. Комунистическата партия създава своя военна организация за подготовка на въоръжено въстание. Подготвяното от БРП (т.с.) и БЗНС въстание е недобре организирано. За неговата подготовка изтича информация до терористичното правителство на Цанков. Без да е обявено въстанието, дори без да е определена негова дата, без дори да има някакви въоръжени прояви срещу превратаджийската власт на 12 септември са арестувани хиляди комунисти и земеделци и е почти напълно разгромен щаба за подготовка на въстанието. При самото потушаване на въстанието, Военният съюз, създадените от него шпицкоманди, ВМРО провеждат с особена жестокост масови репресии, има включително и хоро около труповете на убитите въстаници. Истината за тези репресии е определена от Антон Страшимиров като „клаха народа така, както турчин не го е клал“. Това клане не остава без ответна реакция – „вековната злоба на роба“ (по Гео Милев) избуява. Комунистите и левите земеделци разбират, че без съпротива, борба и смяна на властта терорът ще продължава до изтребването на всички, които не се подчиняват на военнофашистките методи на управление на страната, скрито подкрепяни от монарха. И се поставя началото на червения терор“. Сработва извечният народен принцип – „око за око, зъб за зъб“.

В края на 1923 г. опиянената от разгрома на въстанието и своя терор безгранична цанковистка власт провежда избори за Народно събрание (18.11.1923 г.) и разбира се, в условията на въоръжен терор и насилие печели. С това се опитва да се легитимира. И независимо от терора в Народното събрание влизат 30 депутати от БЗНС и 8 от БКП (т.с.). Една от първите грижи (4.01.1924 г.) на дегизиралата се терористична власт е приемането на Закон за защита на държавата (ЗЗД). На 24 януари 1924 г. той влиза в сила с указ на Борис III. Неговата действителна цел е да придаде законна форма на разправата с политическите си противници. На основата на ЗЗД на 4 април 1924 г. Върховният касационен съд забранява БКП (т.с.) и БЗНС. Иззето е тяхното имущество „в полза на държавата“. Разтурени са работническа кооперация „Освобождение“ със 78 000 членове и 140 клона в цялата страна. Иззето е нейното имущество. Разтурен е Общият работнически синдикален съюз (ОРСС) с 35 000 члена. Разпуснат е БКМС (Български комунистически младежки съюз). В почти всички предприятия е отменен осемчасовия работен ден, Забранена е и легалната Партия на труда. И последва от страна на преследваните – левичарският уклон. На 17 и 18 май 1924 г. е проведена Витошката партийна конференция, на която независимо от позицията на Коминтерна, се продължава курса към ново въоръжено въстание.

След Девети юни в България е на власт белият терор. Огромни са жестокостите след Юнското и след Септемврийското въстание. За тях съвременните историци не обичат да говорят. Но тях ги има описани дори от чужденците. В книгата на Анри Барбюс има описани множество злодейства, но ето три от тях. Първият е от Бургас. Там се създава обществен комитет за борба с беззаконните насилия след Деветоюнския преврат. Почти всички членове са избити без съд и присъда. Паскал Ненов е един от тях. Той се опитал да се самоубие, но не успал. Полицията узнала, че Ненов много обича майка си, арестува я и я мъчи пред очите на сина цяла нощ, за да го накарат да каже всичко, което искали. Обаче, полицаите сметнали, че казаното от Ненов не е достатъчно. Убиват майка му, която е разпъната с ръце и нозе, приковани в пода. „Тялото на старата жена бе тъй обезобразено, смазано, надуто от ударите, че дрехите и се бяха впили в тялото и. Ненов, който присъства на това убийство, с ръце и крака привързани в един кът на подземието в полицията, полудя и на другия ден биде застрелян в обществената безопасност.“ (стр. 63). Вторият случай е също много циничен. „Българският полковник Кузманов, след като накара да застрелят една група младежи пред очите на родителите им, накара последните да му целуват ръка“ (стр. 63-64). А третият е показателен за „хуманизма“ на превратаджийте. „В град Фердинанд (сега Монтана – б.м.) са избити всички ранени, нещо повече – убити са две милосърдни сестри по на 15 години и двама доктори, които гледали ранените; вън от това 22 деца и братя на въстаниците са избити; избити са и ония, на които е било обещано живот, ако се предадат.“

Засилват се репресиите и убийствата на видни комунистически и земеделски дейци. Райко Даскалов е убит на 23 август 1923 г. Следва Борис Хаджисотиров (адвокат-защитник на въстаниците в Юнското въстание) убит на 27 септември край Самоков. На 11 октомври в Шуменския затвор е отровен Еньо Марковски – народен представител, функционер на БКП, арестуван след – 9 юни. Следва това на националлиберала Никола Генадиев на 17 октомври 1923 г., обявил се против Демократическия сговор. На 10 ноември 1923 г. край Вакарел е убит бившия земеделски министър Спас Дупаринов. На 14 юни 1924 г. е убит левият земеделец-народен представител Петко Д. Петков. На 18 август 1924 г. е убит и Михаил Дашин – кмет на Самоковската комуна. Мистериозно изчезва Аврам Яков – член на Висшия партиен съвет на БКП. През есента на 1924 г. само в Панагюрище са арестувани над 150 души. На 21 ноември 1924 г. в Пловдив е убит при престрелка с полицията Христо Гюлеметов. На 11 февруари 1925 г. е убит знаковият за червените Вълчо Иванов, ръководител на Софийската организация на БКП (т.с.). Та 13 февруари е убит македониста-сговорист, главен редактор на „Слово“ Никола Милев. Наивно е да се обявява, че вълковистите убивали в отговор на убийството на Милев. Преди убийството на Милев са убийствата на комунисти и земеделци като Стамболийски, Райко Даскалов, Спас Дупаринов, Борис Хаджисотиров, Петко Д. Петков, Михаил Дашин, Вълчо Иванов и множество други. Да не говорим за броя на убитите. На 17 февруари 1925 г. е убит народният представител Тодор Страшимиров, брат на Антон Страшимиров. През февруари 1925 г. ген. Ив. Вълков (военен министър) издава тайна заповед, в която пише: „Преди всичко да се унищожават интелектуалците, най-способните, най-храбрите от партизаните на тези идеи“ (БКП и БЗНС – б. м.). В изпълнение на тази заповед „Трябва в най-скоро да се изготвят списъци на тези хора, за да може в момент да се избият всички техни водачи – виновни и невинни. Навсякъде, където биха избухнали безредици, да се избиват без пощада всички пленници, конспиратори, техни съучастници и всички, които биха ги укривали. По същия начин да се третират техните семейства…, “ (Цит. по Д. Даскалов). Такава заповед, издадена от военния министър е белег за държавен политически и по същество фашистки терор. Ето как властта се е подготвяла за Атентата в катедралата „Св. Неделя“!

По инициатива на управляващите сговористи (ген. Ив. Вълков – военен министър) и Ванче Михайлов от десницата на ВМРО започва изтребване на левите македонисти. На 31 август 1924 г. е убит Т. Александров. На 12 септември 1925 г. в Благоевград, Петрич, Разлог, София и Пловдив войска, полиция и четници от ВМРО избиват множество последователи на Т. Александров. На 13 септември е убит народният представител Димо Хаджидимов от БСП, участник в левицата на ВМРО. На 23 декември 1924 г. в Милано е убит П. Чаулев.

В отговор на този огромен по мащаби масов бял терор се ражда ограничен по размери и обхват „червен“ терор. Нелегалната група на военния център на БКП планира (в отговор на белия терор) индивидуални убийства, но се реализират само няколко. Това са убийството на ген. Константин Георгиев – ръководител на военната лига, участник в Деветоюнския преврат; агент-провокатора Н. Кузинчев; главният редактор на в-к „Слово“ Н. Милев.

В месеца преди самия атентат напрежението в страната нараства, има огромната активност на сговористите и профашистите. Чуждестранната анкета на Анри Барбюс, Пол Лами и Леон Варноше и факти на Анри Торе, Марсел Вилар, Албер Фурние и др. разкриват разрастването на правителствения терор в месеца преди Атентата. На 12 март са арестувани 40 души в Берковица. На 20 март в Шумен са арестувани 300 души, в Стара Загора 150, в Русе 60, в Самоков 60, в Севлиево 50, в Пловдив 40, във Варна 40. На 26 март в Самоков е убит Кръстев. На 29 март в Русе са застреляни В. Пискова и Т. Гълчанов. На 30 март 1925 г. има масови арести в цяла България. Към списъка, изготвен от френските интелектуалци, може да се добавят и други убийства. На 6 март 1925 г. е убит и единственият останал жив депутат от БКП Харалампи Стоянов. На 20 март е интерниран поетът Христо Ясенов. Заведено е дело срещу Гео Милев за поемата „Септември“. В края на март и началото на април е процесът във Варна с искания за множество смъртни присъди. Това са само част от по-известните събития. Убивани се предимно народните представители от опозицията, ръководителите на БКП (т.с.) и ръководители на левицата в БЗНС.

Атентатът

Атентатът не е обикновено политическо действие. В Българската действителност в бурните 1923-1926 години той е еднократен акт. Независимо от това той е трагичен с големия мащаб на жертвите и особено със смъртта на невинни хора, попаднали в храма „Св. Неделя“. Анри Барбюс определя атентата като „акта на лудост, осъден от цял свят“. Подобни оценки дават почти всички политически дейци от онова време и мнозина интелектуалци. Подобна оценка на този акт дава Страшимиров. Но такава е и оценката на ръководството на БКП. Но това, което пропускат повечето днешни историци, политолози, журналисти и т.н. комунистофоби е позицията не само на Барбюс, че атентата е: „следствие на дългата редица ужаси и убийства, изтезания и нападения на хора всред улиците …, е една пряка реакция против цанковисткия и вълковисткия терор“. Ето я причината.

А следствието е подготовката и провеждането на атентата. В условията на засилващият се държавен терор в края на 1924 г. се заражда идеята за по-масирана ответна акция на левите земеделци и комунисти срещу вилнеещия в страната профашистки терор. Военният център на БКП, ръководен от м-р К. Янков се ориентира към преследване и унищожаване на участници в убийствата и преследванията на комунисти и земеделци, на организаторите на държавния терор. Сред набелязаните са видни дейци на Обществената безопасност, начело с Начев и дейци на Военната лига като Славейко Василев. Поражда се идеята да бъде взривен военния клуб, когато в него са събрани офицери. Левите земеделци дори предлагат да се взриви Народното събрание. Последна се появява идеята за катедралата (на Димитър Хаджидимитров), след като там успешно е било укривано оръжие и взривни материали.

Властта се подготвя за удар по БКП и левите земеделци. Търси се значим повод за пълен разгром на левите в България. Още през февруари правителството се готвело за въвеждане на извънредно положение и унищожаване на КП. Оттогава е и писмото на ген. Вълков.

В условията на белия терор в БКП се засилва прекомерно ролята на военния център. Още на 25 януари Коминтерна препоръчва на БКП да се откаже от идеята за въоръжено въстание. Отрицателно към идеята за атентата се отнасят Георги Димитров, Васил Коларов и Иван Манев (политически секретар на БКП). Тодор Павлов връчва на К. Янков писмо от Коларов, в което Коминтерна (Ах, този лош Коминтерн!) предупреждава БКП „ да не се повлече и да не изпадне в оная линия на поведение, в която иска да я тласне противника“. И „Ако партията отговори на терора с терор, тя непременно ще бъде бита, защото щом е дума за терор, противникът е по-силен.“ Станке Димитров е на позицията, че Комунистическата партия трябва да действа сред масите, а не чрез четнически действия и терористични актове. В края на март и началото на април ръководството на БКП е сериозно ударено и разстроено. На 26 март 1925 г. по време на полицейско преследване политическият секретар поглъща отрова, но се спасява с помощта на познат аптекар. Раненият при същото преследване Марко Фридман успява да се спаси. Яко Доросиев убива един от преследвачите и е убит. На 27 март са арестувани Иван Ценов и Асен Павлов. Иван Ценов издал всички ръководители на БКП. На следващия ден полицията търси К. Янков, Ив. Минков, Ив. Манев, Ст. Димитров и Марко Фридман. По същество политическото ръководство е разстроено. Вестниците започват да пишат, че на 15 април ще има масово единофронтовско въоръжено действие. Използвани са фалшиви документи (включително бланка на Коминтерна), фабрикувани в чужбина от Дружеловски. На 30 март са арестувани 12 офицери, сътрудници на Военния отдел на партията. На 26 март има нов състав на изпълнително бюро на БКП, което не е свързано с атентата (Т. Павлов, Петър Искров и Христо Халачев). На 7 април те решават К. Янков и Ив. Манев незабавно да напуснат страната. Но двамата не се подчиняват. Ръководството решава, че за „терористични актове и дума не може да става“. Но самоуправството на К. Янков довежда до атентата.

Известни са събитията в предидущите дни на атентата. На 14 април чета на анархистите извършва опит за покушение срещу Цар Борис III. Царят се спасява, но загиват шофьора и ентомолога проф. Делчо Илиев. На същата дата е застрелян ген. Константин Георгиев, виден сговорист. На 15 април в София армията дефилира в подкрепа на Борис III. На 16 април са опелата на убитите на 14 април. Борис III посещава опелата на шофьора и професора, но сериозно закъснява за опелото на генерала, където е трябвало да бъде. Избухва взрива в катедралата довел (по данните на Крум Благов, 2010 г.) до загиването на 134 души и раняването на около 500 души. Загиват 12 генерали, 15 полковници, 19 други офицери, множество полицаи, трима депутати и редица граждани, включително и няколко деца. Но, интересна случайност, министрите са само леко ранени. Монархът и ген. Жеков не присъстват и се спасяват. Редица историци се опитват да докажат, че отсъствието на монарха е случайно, но изглежда и много вероятна е версията, че левият земеделец Лулчев е предупредил царя за атентата.

Последствията от Атентата

Сега обикновено се премълчават последствията. Всички масови убийства са страшни. Такова безспорно и е масовото убийство чрез атентата, проведено от една самозабравила се група военни дейци от двете леви партии. Но още по-страшни са убийствата без съд и присъда, извършвани от държавните органи, много по-жесток е масовия държавен терор. Атентатът е не просто начало на ответен удар на властващите. Той е продължение на терористичната държавна военнофашистка диктатура. Атентатът е несполучлив опит да се нанесе удар на превратаджийската диктатура и власт. Власт, която е ръководена от българския последовател на Мусолини – проф. Александър Цанков и поощрявана от монарха. Още на 16 април София е блокирана от армия, полиция и профашистките организации на „Кубрат“ (йерархична военизирана антикомунистическа организация с профашистка националистическа символика и униформи) и „Родна защита“ (фашистка организация по италианско подобие). А вечерта на 16 април е въведено и военно положение. И започва повторението на „Започва трагедията“ (глава 7 на поемата Септември на Гео Милев) в много по ужасяващ вид, мащаб и форма. Започва времето на дивашко умъртвяване на хиляди невинни хора, ужасни мъчения, лични и семейни драма, болка на хиляди хора.

Белият терор придобива гигантски размери. Има два процеса за съдене на пряко участвалите в атентата. В процеса срещу извършителите са обвинени 10 души. Седем са преките участници. Има 8 смъртни присъди, сред които са тези на вече убитите без съд земеделци Димитър Грънчаров, Николай Петрини и Христо Косовски. Задочно са осъдени отсъстващите от страната Станке Димитров и Петър Абаджиев. Публично са екзекутирани клисаря Петър Задгорски, Марко Фридман и Георги Коев.

Страшни са не присъдите на организаторите на атентата, а убийствата без съд и присъда, на невинни хора. Както сам публично признава в Народното събрание (21 април 1925 г.) кръволокът Цанков, че чрез атентата „нам се развързаха ръцете“. И тези развързани ръце се оказаха страшни. Всеки, който не е с властта, е преследван, затварян, мъчен, убиван. Масовото убийство чрез атентата е формален повод за избиване на политическите противници. И се започва. Особено активни са военните, полицията и ВМРО (михайловисти). Методите са всякакви – разстрел, намушкване с нож, изгаряне в пещите, влачене с автомобил, обесване с телена примка, „безследно изчезване“ и т.н. Преследваните са прибирани в Обществената безопасност, във военни гарнизони и др. Това е ставало по предварително изготвените списъци. Убивани са „неблагонадеждните“ за режима на всякакви географски места – от София през Русе, Варна, Пловдив и т.н. до Свищов, Белово и Дъбница. От атентата до края на юни от редиците на ръководните дейци на БКП на национално и местно равнище са убити без съд и присъда, или са убити или са се самоубили при сражение с полицията: Ламби Кандев, Васил Мулетаров, Спас Мулетаров, Коста Янков, Христо Коджейков, Иван Манев, Благой Касабов (Варна), Петко Енев (Стара Загора), Борис Баев и Тодор Кацаров (Ловеч), Александър Атанасов и Найден Геров (Русе), Александър Боримечков, Темелко Ненков (Перник), Жеко Димитров, Тодор Атанасов (Хасково), Никола Габровски – един от основателите на БРСДП, четникът Митьо Ганев, Замфир Попов (Враца). В Дъбница михайловистите от ВМРО със знанието на полицията убиват 79 души и др. Убитите и загиналите от БЗНС са предимно бивши министри, депутати и ръководители на левицата като: Кирил Павлов, Петър Янев, Николай Петрини, Христо Косовски, Димитър Грънчаров, Неделчо Неделчев (Свищов), Александър Хаджипетров (Русе) и други. От анархистите са убити Георги Шейтанов (поет и публицист) и Мариола Сиракова. Особено силен удар е нанесен на свободно мислещата интелигенция. Убити са Йосиф Хербст (журналист), поетите Гео Милев, Сергей Румянцев, Христо Ясенов, журналистът Иван Шаблин, журналистката и деец на женското движение Ана Маймункова. Убити са и роднини на редица дейци. Сред тях са Васил Стамболийски – брат на Александър Стамболийски, Тодор Димитров – брат на Георги Димитров, малолетният син на Александър Боримечков като отмъщение, че баща му целодневно сам да се сражава със софийската полиция и войска в кв. „Разсадника“ (София) и др.

Общата статистика е твърде различна. Съобщават се предимно от тогавашните власти и днешните им венцехвалители прекалено малък брой убити. Има и завишаване в миналото на броя от някои журналисти и международни дейци. Най-достоверни са данните от проучванията на полицейските архиви и самопризнанията на осъдените от Народния съд. И в тях има някои пропуски, но се приближават до истинската бройка. По данните от архивите (на проф. Д. Даскалов) общо убитите са 860 души. От тях 90 са убити в IV артилерийски полк в София, 40 в Гвардейския полк. Редица убийства са станали и в поделенията на Обществената безопасност в страната: в Неврокоп 88 души, в Гара Белово и в Орхание по 26 души, в Ихтиман 22 души, в Русе, 16 души, във Варна 8 души и край Самоков 6 души. В общата бройка доминират убитите учители, адвокати, писатели и офицери. Убити са в сражения и 56 четници, както и 79 са убити от ВМРО. Сред ятаците и помагачите са убити 20 души, а от анархистите 36 души. На 9 юни 1925 г. за отбелязване на годишнината от преврата в София са убити 20 души, арестувани след атентата.

За да е пълна картината на убийствата, трябва се добавят и арестите. Само през първите две седмици след атентата (т.е. до края на април) са арестувани 5492 души, от които само в Софийския гарнизон са 2880, а в Пловдивския – 1489 души. През май и юни продължават арестите и към 31 юни общият брой на арестуваните е много голям. Във Варненската и Пловдивската военна област са арестувани за този период 23 964 души, а с тези от Софийската цифрата надхвърля 35 000 души. В Русе са арестувани 602 души и са убити 12 ръководни дейци на БКП и БЗНС. А тъй като истината се познава чрез сравнението трябва да направим съпоставка с членската маса на БКП и БЗНС. За земеделците поради тяхното разделение на леви, центристи и десни обосновано може да се предположи, че левите земеделци са около 1000 души. В БКП към края на 1924 г. членуват 6173 души в 50 градски и 641 селски организации. В същото време от Девети юни 1923 г. до края на 1925 г. има 2400 емигранти, от които само в Югославия са около 1800. Следователно арестуваните след атентата са 7-8 пъти повече от членската маса на БКП и левицата на БЗНС. Следователно става дума за огромен, с нищо не оправдан държавен терор, същностен белег на фашисткия терор. Огромна е масата на съдените и осъдените. Пак по данните от архивите до 2 август 1925 г. са заведени 242 дела с 2975 подсъдими и произнесени 179 смъртни присъди. В края на 1925 г. в 21 затвора по дела по ЗЗД има 7 642 затворника от които 4670 са осъдени и останалите са подследствени. Това са два-три пъти повече от общия брой на членовете на БКП и левицата на БЗНС. По данни от анкетата на Анри Барбюс процесите продължават и през 1926 г., включително и с произнасяне на смъртни присъди. На 20 февруари Окръжният съд в Сливен осъжда 151 лица за „конспиративна дейност“, от които 31 на смърт и 42 на доживотен затвор. На 8 март 1926 г. в София са произнесени 27 смъртни присъди, а на 24 април 1926 г. още 4 смъртни присъди по делото срещу БКМС и т.н.

Тази брутална жестокост отвращава дори част от политическите дейци от партиите, участвали в Народния и Демократичния сговор и води до тяхното разграничаване от държавния терор. Показателна е речта на Стоян Костурков на конгреса на Радикалната партия след атентата. „Тия събития страшно смущават моята съвест. Голямо число хора погинаха без присъди. Де са хилядите български граждани, които бяха затворени и които мистериозно изчезнаха. Обаче, те бяха в ръцете на властта … За наш позор варварството се въдвори в нашата земя (к. м. – А. И.) и покри с безчестие името на нашето племе. И просветеното човечество не ще прости лесно злодеянията, направени не от българския народ, а от правителството му“ (цитат по Анри Барбюс).

Прав е Антон Страшимиров. Страшна е българската трагедия 1923-1925 г.. Но той не е видял втората българска трагедия (1941-1944) отново с хиляди убити от полиция, жандармерия, войска и дори специални ловни роти, с хонорари за отрязани глави, разстреляните ястребинчета, хранене на полицейски кучета с телцата на убити деца, с бомбардирани от САЩ и Великобритания градове и т.н. Ако бе жив навярно би написал нов роман от типа на „Хоро“. Страшимиров няма как да види и третата българска трагедия. Тя за разлика от предишните две трагедии е безкръвна, но по-силно поразяваща българската нация. Никога в историята ни, дори по време на завладяването на страната от османските турци, населението не е намалявало с над 2 млн. души. Това е нова национална, социална и духовна трагедия, режисирана отвън и осъществявана от български колониални лакеи. А вместо предотвратяване на последиците от тази трета национална трагедия комунистофобите пренаписват историята, изкривяват и преиначават фактите, премълчават неудобните им истини.

Соросоидите са се задействали. И през 2016 г. издадоха (двама псевдожурналисти) дори книга, в която въобще се отрича, подобно на Александър Цанков, наличието на „Белия терор“ от 1923-1925 г. Отрича се явното, видяно дори от чуждестранните наблюдатели и обективните мнения и оценка на огромната част от съвременниците на белия терор. Други мастити историци се опитват да приравнят масовия бял фашистки терор с „червения терор“. А на децата в училище, под егидата на исторически неадекватния министър-счетоводител, им се говори само за „червен терор“. Изличаването на истината от националната памет обрича следващите поколения. Срамното е, че част от историческата, журналистическата и политическата гилдия се влияят от парите на соросоидните организации и НПО – та, скрито или явно насърчавани от българските десни, от духовните наследници на протофашистите от 1923-1925 г.

Използвани източници: